Вън по стълбите се чува гласът на Евгения: „Татко! Татко!“
МАСЛАРСКИ (прави крачка към вратата). Евгения…
ЕВГЕНИЯ (отвъд вратата). Татко! Татко! Че отвори де, защо си се заключил! (Вратата се отваря, втурва се Евгения, след тя влиза Масларска)
ЕВГЕНИЯ (радостно). Татко! (Като вижда доктора) А!
МАСЛАРСКИ. Евгенио! Как додохте… (На Масларска) Как додохте… в тон дъжд…
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Е, дъжд… Дъждът е злато сега. Пък ний не сме сол да се стопим. (На Евгения) Евгенио, г-н д-р Кондов, нашият квартирант. Нали се познавате?
ЕВГЕНИЯ и Д-Р КОНДОВ (усмихнати, покланят се).
МАСЛАРСКИ. Дафинке, ами ти какво си направила? Да вземеш да ни заключиш. Ей досега сме стояли с доктора като арестувани.
ЕВГЕНИЯ. Ах, мамо!
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не може да бъде! Да съм заключила? — Не е вярно. Вратата си беше отключена.
МАСЛАРСКИ. Не, Дафинке…
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Мълчи! Бравата се запъва, не зная ли… Ти все ще измислиш нещо.
МАСЛАРСКИ. Добре де, добре. Аз само тъй… Но вий от чифлика идете, нали?
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Разбира се, оттам. (Посочва Евгения) Ходих да я доведа. Щом излязохме от селото, и заваля. Дъжд, дъжд — щяхме да се издавим.
МАСЛАРСКИ. Че върнете се. В такова време пьтува ли се?
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Как тъй ще се върна? Затуй ли съм отишла, да се върна…
ЕВГЕНИЯ. Но ако бяхме се върнали, още щяхте да бъдете заключени…
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Стига, Евгенио, не обичам таквиз шеги. Защо слушаш баща си! Той и друг път се е оплаквал, че го заключвали. Бравата се запъва. (На Евгения) Хайде сега, поприказвайте си с доктора, пък аз ще отида да си почина. (На Масларски) Ела и ти с мене. Ще ти кажа нещо.
МАСЛАРСКИ. Да, да. (На д-ра и Евгения) Вие си поприказвайте.
Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, бъдете като у дома си. Пък вие сте си и без туй у дома. Поприказвайте си с Евгения. (Излиза с Масларски)
ЕВГЕНИЯ. Ти у дома? Наш квартирант?
Д-Р КОНДОВ. Както виждаш, Евгенио.
ЕВГЕНИЯ. Но как тъй? Как стана? Не разбирам.
Д-Р КОНДОВ. Чудо стана, Евгенио. Вътре в два-три деня аз станах и председател на дружеството „Кавал“, и ваш квартирант, и най-главното, станах и милионер!
ЕВГЕНИЯ. Милионер! Нима имаш милиони?
Д-Р КОНДОВ. Нищо нямам, Евгенио. Пет пари нямам.
ЕВГЕНИЯ. Но как тъй? Милионер!…
Д-Р КОНДОВ. Там е чудното. Но седни, седни, ще ти кажа. Ти си уморена. (Евгения хвърля палтото и шапката си и сяда. До нея сяда докторът)
Д-Р КОНДОВ. Онзи ден отидох в банката. Случи се, че тъкмо тогаз се получиха там три милиона и седемстотин хиляди лева. И знаеш ли какво съвпадение? Милионите бяха на някой си д-р Христо Кондов. Не съм аз, разбира се — друг, непознат човек. Имената ни само еднакви. Тогава директорът на банката се пошегува и каза на няколко души, които бяха там, че милионите са уж мои…
ЕВГЕНИЯ. Ах… разбирам…
Д-Р КОНДОВ. Излязох от банката и тръгнах из града — кой където ме срещнеше, поздравяваше ме. Отказвах — никой не ми вярва… ЕВГЕНИЯ. После?
Д-Р КОНДОВ. После ме грабнаха и ме понесоха на ръце. Канят ме на гости, на разходки. Избраха ме за председател на дружеството „Кавал“. А майка ти доде при мене и настоя да дода да живея у вас…
ЕВГЕНИЯ. Ах, мама… разбирам, разбирам…
Д-Р КОНДОВ. Майка ти не ти ли каза?
ЕВГЕНИЯ. Нищо не ми каза. Тя само викаше на файтонджията: „По-бърже! По-бърже!“ И такъв силен дъжд! Святка се, гърми…
Д-Р КОНДОВ. Ти трябва да си се измокрила…
ЕВГЕНИЯ. Не, страх ме беше. И не толкоз от гърма. Аз се радвах, че се връщам, и си мислех: ами ако сега падне гръм и ме убие… няма да го видя! Тебе няма да видя. За тебе съм мислила…
Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Иска да я прегърне)
ЕВГЕНИЯ. Ах, не! (Отбягва) Страх ме е… Ако мама се научи… ако мама се научи, че ти не си милионера? Ах, страх ме е, тука има нещо лошо…
Д-Р КОНДОВ (става и се разхожда). Да, Евгенио. Има нещо лошо. Има лъжа. Но аз не съм виновен. Тоя слух го пуснаха други, аз нито съм го чакал, нито съм го желал. Ако в нещо съм виновен, то е в туй, че ей тъй, на шега, и аз се оставих да ме носи тази мълва. И то само затуй, защото ме доближаваше до тебе…