Евгения — младо, хубаво момиче. Жизнерадостна и весела. Тя би била още по-палава, ако върху нея не тежеше терорът на майка й. Нейната лека скръб и сантименталност, които проявява отначало, се дължат именно на това ограничение. Всичката й весела и буйна природа се проявява по-късно, когато вече ще се венчава за доктора. Облечена е елегантно и с вкус.
Г-жа Масларска — 45–50 год. От типа на ония жени, които народът нарича „мъжка Драгана“. Енергична, решителна. Мъжествени черти, авторитетна поза, мълниеносни погледи. На лицето си има тук-таме брадавици с дълги косми. Доста пълна, но пъргава. Облечена е, както се обличат провинциалистките от нейната възраст.
Фанка — хубавичка, доста схватлива и хитра. Знае, че Чунчев е влюбен в нея, но тя си позволява всичката свобода да флиртува и с други, убедена, че ако не успее, винаги може да се върне при Чунчев. Облечена е хубаво, но по-скромно от Евгения.
Христина — доста възрастничка (30–35 год), но тя забравя или иска да забрави годините си. Доста грозничка, но сама се мисли за хубава. Смела, уверена, че с умно скроени примки може да достигне успехи, каквито същинските й качества не й обещават. В прическа, дамски обикновен грим и облекло прави несръчни усилия за разхубавяване, което й придава нещо карикатурно, засилено от гордия и надменен вид, който си придава.
Фъргова — 40 год. Голяма клюкарка, но запазена, с естествена, неподправена хубост, тя е весела, смее се и благодарение на туй тънко отправените й клюки изглеждат на безвредна бъбривост. В погледа, в държането й личи, че под външната непринуденост и веселост се крие будно чувство на интерес и сметка. Облечена е по-просто, малко по махленски.
Лазаринка (слугинята). Младо, добродушно селянче. Слуша Масларска, но я мрази, с Масларски се държи като с приятел, а Евгения за нея е икона, съвършенство, идол, когото боготвори. Облечена е в народната носия на мястото (както селянките в „Албена“).
Първо действие
Трапезария в къщата на Масларски. Вляво разтворен прозорец, който гледа към улицата, в дъното и по към дясно — врата към друга стая. Голяма маса, покрита с бяла покривка, картини по стените, между които един голям портрет на Масларски. Около масата седят: Масларски, вляво от него — Бубев и Кокичков, вдясно — Фъргов, Любенов, Фанка и Христина стоят прави малко по-настрана. Бубев и Кокичков четат вестници.
МАСЛАРСКИ. Г-да, да започваме. Елате, моля ви се, по-наблизо. Бай Таско, Бубев, оставете вестниците сега… Г-це Фанке, г-це Христино, заповядайте, седнете по-близо, ще започваме.
ХРИСТИНА. А Чунчев? Няма ли да го чакаме?
МАСЛАРСКИ. Чунчев не доде, какво да му правим. Няма да го чакаме повече, кой знай къде се е заплеснал. Ако доде — хубаво, ако не — ще свършим работата си и без него. Заповядайте, седнете… Г-це Фанке, седнете вие тука… и вие, г-це Христино. Любенов, седнете пък вие там. Ха така…
ФЪРГОВ (поглежда часовника си). Да почваме, че аз бързам. Работа имам.
КОКИЧКОВ (снема очилата си, сгъва вестника и го туря в джеба си) В Китай пак се бият. Събуждат се синковците. Леле-мале, кога ли тая жълта опасност ще връхлети и върху нас.
БУБЕВ (също сгъва вестника си). Каква жълта опасност?
КОКИЧКОВ. Китайците и японците, цялата монголска раса. Петстотин милиона народ са. Ще скочат един ден да се нахвърлят върху Европа, та прах и пепел ще ни направят.
МАСЛАРСКИ (прав). Оставете политиката сега, друга работа имаме. И тъй, г-да, пристъпвам направо към целта — аз, както ме знайте, съм стар военен и не обичам дългите речи. Не обичам заобикалките. (Тържествено) Г-да! И нашият малък провинциален град се събужда от петвековни си летаргически… пардон, мене умът ми па, отиде във военните работи… Искам да кажа че и нашият град се събужда, и в него захваща; да стават хубави работи. Г-да… млади и симпатични госпожици и кавалери от нашия град, нашата златна младеж, тъй да се рече, са решили да основат музикално дружество и са го нарекли „Кавал“. Какво хубаво име, г-да! Какво чисто българско име! Аз, като председател на училищното настоятелство…
БУБЕВ (тихо). Вятър!
МАСЛАРСКИ (изглежда строго Бубева)… Аз, като председател на училищното настоятелство, прегръщам тая идея, ръкопляскам й, одобрявам я. Музиката, г-да, е нещо величествено. Музиката облагородява човека, разпалва го, възнася го, тъй да се рече. Знам го по собствен опит. Аз, г-да, когато бях военен, на връщане от учение, като викнех на ескадрона: „Запявай!“ — и момчетата запееха, такова настроение ни обземаше, г-да, не моя ви описа. И не само нас, хората, но и конете, конете, макар животни, но и те, знайте, започваха ей тъй да подскачат, като че танцуват… А! г-да! Музиката е нещо величествено! Аз, като председател на училищното настоятелство…