Агоп, по пижама и с разрошена коса, го гледаше смаяно.
- Но, ефенди, това е мирен дом - каза той с подобаващо покорен глас. - Тук няма оръжия. Ние сме добри османски граждани и спазваме закона.
- Ще видим - отвърна офицерът презрително. - Искам всички да се съберат в тази стая и да пазят тишина, докато претърсваме жилището.
- Както желаете, ефенди - отстъпи домакинът. - Макар че бих искал да ви помоля...
- Тишина, казах!
Думите му бяха толкова категорични, че Агоп не каза нищо повече и с наведена глава се дотътри до Аршалуис. Жените трепереха от страх, най-вече Мариян и по-малките й сестри, затова Крикор се приближи до тях и им се усмихна в опит да ги успокои. Всъщност младежът не се впечатли особено от случващото се, може би защото беше чужденец и не вярваше, че някой действително ще се осмели да го докосне. Увереността му успя да ти утеши.
В къщата настъпи суматоха. Войниците обикаляха стаите, чуваше се блъскане на врати и ровене в чекмеджета. Крикор хвърли поглед към прозореца и забеляза още военни отряди по улицата; претърсваха почти всички къщи наоколо. Това го успокои още повече, защото се увери, че турци те не преследваха конкретно семейство Киносян. Седна до тонира и се отпусна.
- Какво е това?
Всички се обърнаха в посока на гласа. Войниците претърсваха жилището вече цял час и тогава видяха командира на отряда да влиза в салона с два големи ножа в ръка.
- Кухненски ножове - обясни Агоп. - Жена ми реже месото с тях.
Офицерът вдигна ножовете и огледа остриетата им отблизо.
- Това са оръжия.
- Не, ефенди, просто кухненски прибори - настоя домакинът, разтревожен от опасното заключение, за което намекваше турчинът. - Без такива големи ножове би било трудно да се реже...
- Подобен нож може да служи само за оръжие - грубо отсече командирът. - Ще ги конфискуваме.
По-малкото зло, помислиха си всички членове на семейство Киносян и шумно въздъхнаха от облекчение. Конфискацията беше по-добрият вариант от задържане за притежание на оръжие, предвид, че това престъпление се наказваше с осъждане на смърт по бързата процедура.
- Да, ефенди.
Офицерът подаде ножовете на един от подчинените си и се приближи до Агоп, който бе прегърнал бременната си съпруга.
- Къде са огнестрелните оръжия?
Домакинът отвори широко очи и поклати глава, без да разбира въпроса.
- Какви огнестрелни оръжия, ефенди?
- Много добре знаеш - отвърна ледено турчинът. - Пушките, мунициите. Къде си ги скрил?
- Но, ефенди... Нямам такива поща. Аз съм миролюбив османец и спазвам законите. Не притежавам оръжия, нито...
Офицерът изненадващо заби юмрука си в корема на Агоп, което го накара да млъкне и да се превие от болка. След това, както бе приведен напред, го изрита силно с коляно в лицето и домакинът се просна на пода. Ужасени, жените изпищяха, Аршалуис се опита да помогне на съпруга си, но един войник я задържа и я блъсна в другия край на стаята. Дъщерите се разпищяха, в очите им се четеше страх, а Крикор, безсилен да помогне на Агоп, ги прегърна, за да ги утеши.
Проснат на земята, главата на семейството покри с ръка лицето си и пръстите му се изцапаха с кръвта. Офицерът пристъпи две крачки и клекна до него.
- Кажи ми къде криеш огнестрелните оръжия - нареди турчинът спокойно, почти дружески. - В противен случай ще се наложи да те арестувам и да използвам други методи, за да те накарам да говориш.
- Ефенди, кълна се в семейството си, че в дома ми няма скрити оръжия - отвърна домакинът, който все още лежеше на пода. - Не мога да ви предам нещо, което нямам.
- Така ме принуждаваш да те арестувам.
Агоп се опита да стане и седна на земята, докато бършеше с ръце кръвта, която се стичаше от носа му в резултат на ритника, който бе отнесъл.
- Но защо, ефенди? Ако имах оръжие, да ме задържите. Аз нямам, а вие пак ме арестувате. Какво мога да сторя?
Офицерът се изправи и направи знак на войниците, които хванаха Агоп и го изведоха навън.
Облени в сълзи, Аршалуис и дъщерите му хукнаха към него с истерични крясъци, но турците препречиха пътя им. Турчинът разбра, че те не са в състояние да чуят и една негова дума, затова се обърна към дядо Сисаг, който бе наблюдавал всичко с примирено мълчание.
- Имаме бройка за огнестрелни оръжия, която трябва да попълним - заговори той. - Надявам се да ни ги предоставите за доброто на вашия роднина.
Обърна се рязко и напусна къщата заедно с хората си.
НАД ХАЙД ПАРК РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД и образуваше над улиците сребърен воал в мъгливата утрин; сякаш паркът бе покрит от тънка мокра завеса, а оловносивите облаци пръскаха металическа светлина над града, която се отразяваше в мокрите листенца на цветята. С цилиндър и бастун, чийто връх тракаше по алеята, Калуст правеше своята редовна сутрешна разходка. Меланхоличното време и росата, която мокреше земята, не му бяха неприятни, напротив утринният хлад му действаше ободряващо,