Жените бяха съсипани и не можеха да отговорят на въпроса му, не можеха дори да разсъждават; бяха свикнали мъжете им да се занимават с подобен род проблеми, затова дядо Сисаг взе думата.
- Тук не ти е Англия, младежо - каза той с все така трепереща ръка на бастуна. - Знаеш ли що за закон властва тук? Kurd der vourar.
Крикор смръщи вежди.
- Кюрд... какво?
Дядо Сисаг го хвана за лакътя и го дръпна настрана от жените, за да говорят спокойно.
- Когато не-мюсюлманин в Турция е обвинен в престъпление, младежо, той се счита за виновен до доказване на противното - обясни старият арменец. Ако избяга и не го намерят, заптиетата отвеждат някой мъж от семейството - баща, брат, син или дори братовчед. Ако в семейството няма мъже, хващат водача на общността и го измъчват, докато заподозреният се предаде сам.
- Не могат да постъпват така!
- Но го правят ! И тази страна, ако мюсюлманин убие християнин, той смята, че е служил на своя бог и си е осигурил място в рая на Аллах. Но ако християнин убие мюсюлманин, дори и при самозащита, за него настъпва краят на света. Страдат той и цялото му семейство.
- Ами съдилищата? За какво служат тогава?
Дядо Сисаг подсмръкна силно и се изхрачи на земята.
- Ето тук идва Kurd der vourar - каза той, размазвайки храчката с крак в пръста. - Разказват как веднъж един високопоставен кюрдски мюсюлманин си купил красива сабя. Докато си вървял по пътя с приятели, кюрдът се натъкнал на арменец, който се подпирал на тоягата си. Като го видял, кюрдът си помислил, че му се отдава сгоден случай да изпита сабята си, и ей така замахнал с острието към главата на християнина. За да се защити, арменецът инстинктивно вдигнал тоягата и понеже ударът бил силен, сабята се счупила в нея. Побеснял, кюрдът хванал нещастника и го завлякъл при съдията с претенцията арменецът да го обезщети, че му е счупил острието. Арменецът обяснил, че само се е защитавал, но съдията сякаш не го чул. Попитал го дали е знаел, че го напада мюсюлманин, и му обяснил, че няма право да руши материална собственост на мюсюлманин. Решение? Арменецът трябвало да плати счупената сабя. Така възникнал изразът Kurd der vourar. Напада само кюрдът.
Крикор погледна заинтригувано Сисаг.
- Истина ли е тази история?
- Така разправят. Сигурно се е случила някъде в Аганц. -Старецът сви рамене. - Има ли значение? Важното е, че Kurd der vourar много точно описва правата ни в Османската империя.
- Но тогава... какво можем да сторим?
В жест на безсилие дядо Сисаг вдигна бастуна с треперещата си ръка и посочи към края на улицата, където войниците бяха изчезнали заедно с Агоп и останалите задържани, и примирено въздъхна.
- Да се молим.
Въпреки че беше само една беззащитна девойка, Мариян се отърси от вцепенението, което я бе обзело цяла сутрин, и веднага след като обядваха, с непоколебима крачка се приближи до майка си.
- Отивам до ареста да видя татко.
Аршалуис се ококори ужасена.
- Да не си полудяла? Ти? Да ходиш там при онези... онези хора? Не си го и помисляй!
- Трябва да видя татко! - настоя Мариян, решена да изпълни намерението си. - Не може да стоим тук и да не правим нищо!
- Но... нима не разбираш, че така ще стане по-лошо? - опита се да я вразуми майка й. - Онези мъже, онези животни... Щом те видят, дъще... ще те довършат.
Момичето се поколеба, осъзна, че аргументите на майка й са основателни. Тя най-добре знаеше как биха реагирали мъжете на появата й. Но пък ако никой не отиде до ареста и не опита да направи нещо, как щяха да помогнат на баща й? Нима щяха да го изоставят при турците? Не, това нямаше да стане. Мариян рязко й обърна гръб и тръгна.
- Връщам се след малко.
Момичето излезе на улицата. Слисана, Аршалуис изтича до вратата и я видя да се отдалечава към края на улицата.
- Мариян! - извика тя. - Върни се! Върни се, за бога! Не прави глупости!
Но тя вече бе взела решение и продължи пътя си, без дори да се обръща назад. Въпреки неразумната постъпка, трябваше да й се признае смелостта. Като я видя да върви с твърда крачка и въпреки че все повече се страхуваше от ситуацията, чийто контрол му се изплъзваше и която не разбираше, Крикор се засрами от собственото си малодушие и хукна след нея.
- Идвам с теб - каза, когато я настигна. - Някой трябва да те пази.
Мариян леко се усмихна, но не каза нито дума. Вървяха мълчаливо, смазани от хаоса, който бе преобърнал живот а им. Страхът им казваше да се върнат, любовта настояваше да продължат напред - тя заради баща си, а той - заради нея.
Някакво странно спокойствие бе обзело арменския квартал „Дишарешар“. Магазините бяха затворени, прозорците - също; малки групички хора с тревожни лица си говореха тихо до вратите на къщите, хвърляйки ужасени погледи на всеки турчин, който случайно минаваше наблизо. Новината, че войниците бяха арестували почти всички глави на семейства на цяла една улица, се разнасяше из квартала.