- Жертвайте се и приемете почестите!
Бе горещо и в градината на двореца Сао Бенто се носеше миризма на тор и трева. Калуст оправи вратовръзката си, закопча сакото и се приготви да тръгва. В негова чест церемонията се провеждаше в градината, тъй като португалците познаваха любовта му към природата. Арменецът се запита дали е разумно. В крайна сметка официалните костюми не бяха подходящи за жегата навън.
- Мосю Калуст Саркисян - повика го Салазар с пискливия си глас. - Приближете се, моля.
Арменецът отиде при домакина. Диктаторът тъкмо бе произнесъл традиционната си реч, пълна с дълги цитати от Os Lusiadas, възхвалявайки историческите подвизи на лузофоните, кръстосвали моретата, и извади от една кутия червена лента с меден кръст, символ на Великите географски открития.
Моментът настъпи и Калуст сведе глава.
- Ваше Превъзходителство - промълви той, - за мен е чест.
Диктаторът държеше лентата с толкова тържествено изражение, че приличаше повече на свещеник, който се кани да поднесе просфора към грешната уста на някой вярващ.
- За изключителни заслуги към нашата португалска родина - високопарно заяви Салазар - награждавам господин Калуст Саркисян с Великия кръст на Ордена на Христос!
Сред аплодисментите на присъстващите в градината домакинът преметна лентата през главата на арменеца и я нагласи на раменете, така че кръстът да заблести върху гърдите. Тогава Калуст на свой ред се изправи и благодари на Салазар с лек поклон. Преди да се върне на мястото си, се обърна и се поклони на свидетелите.
Усети лека болка в челото си, като кратко пронизване. Чувстваше се изморен и си помисли как скоро ще се прибере в апартамента си в „Авиш“. Ненавиждаше подобни събития сред много хора, но не можеше да го пренебрегне. Важното бе, че церемонията вървеше към края си.
- Сега ще говори директорът на Националния секретариат на пропагандата доктор Жозе Мануел да Коща.
- О, не...
Калуст простена отчаяно, като чу, че ще има още един оратор, този път директора по културната дейност. Тези португалци обожаваха речите. Колкото по-досадни, толкова по-добре... Хвърли презрителен поглед към мъжа, който мина покрай Салазар, и с безпокойство се взря в листовете в ръцете му. Видът им направо го отчая. Бяха поне двайсет! Ако четеше по страница и половина на минута, трябваше да виси тук още половин час!
Нямаше изгледи да приключат по-рано.
- Ще бъда кратък - заяви директорът на Националния секретариат на пропагандата, очевидно готвейки се да наруши обещанието, което току-що бе дал. - Мъдрият поет е казал, че вестоносците от бъдещи времена...
Арменецът завъртя очи и се приготви да издържи прав още трийсет минути като страж на пост, храбро посрещащ връхлитащата го буря. Беше наистина непоносимо. Тези церемонии му се струваха безкрайни, белязани от безконечни тържествени слова. Само ако можеше да...
- Ах!
Болката в главата отново го прониза, но този път толкова силно, че пред очите му избухнаха ярки светлинки като звезди, които заслепяваха погледа и замъгляваха съзнанието му. Усети как земята под краката му се разклаща и гъстата тъмнина го погълна.
Епилог
ТОПЪЛ, СУХ ВЯТЪР СЕ СПУСНА ВЪРХУ ГОЛИЯ ХЪЛМ и вдигна облак пясък, който подобно на летящ призрак пресече шосето и се разпръсна от другата страна. Отпих глътка вода от бутилката, докато продължавах да наблюдавам кръстопътя. Освен пясъка и пълзящите треви, поклащащи се на вятъра, единствените движения в това забравено от Бога място идваха от издуващия се брезент на бедуинската шатра на ъгъла и двете камили, които се мотаеха но склона на дюната.
- Тя ще дойде скоро.
Погледнах към мъжа, седнал зад волана на джипа. Мехмед бей беше на моята възраст, пълничък и с блестяща от пот мургава кожа. Запознахме се преди два дни в „Пера Палас“ в Истанбул, където се срещнахме след смъртта на баща ми. Той бе най-малкият син на Салим бей - добрия приятел и покровител на семейство Саркисян в Константинопол, бившия османски държавник, който ме спаси, когато избягах от адските пътища на Анадола и чиято истинска история научих чак след като прочетох Мъжът от Константинопол и Милионерът в Лисабон - автобиография в два тома, написана тайно от баща ми и разказана в трето лице.
След смъртта на Салим бей в знак на благодарност за приятелството и неоценимата помощ на стария турчин баща ми бе наел сина му Мехмед да търси персийски килими за колекцията му. По време на експедиция в Сирия Мехмед случайно попаднал на следите на жената, която бях загубил.