- Няма да има погребение - обясних аз. - Тялото ще бъде кремирано.
Човекът се оцъкли от изненада.
- Кремирано ли? Къде?
- В крематориум, къде другаде - отвърнах аз и свих рамене, тъй като вече губех търпение. - Сега да не би да ме накарате да избера мястото, където баща ми да бъде...
- Вие не разбирате - прекъсна ме агентът, чието палто смърдеше отвратително на формалин. - В Португалия няма крематориуми.
Думите му прозвучаха толкова невероятно, че за момент реших, че мъжът си измисля извинения, за да организира нормално погребение, което навярно би му донесло по-голяма печалба.
- Що за глупости!
- Португалия е католическа страна, господин Саркисян - заоправдава се толкова смутено той, че веднага му повярвах. - Ние не кремираме мъртвите, затова в нашата страна няма крематориуми. Опасявам се, че ще се наложи да погребем баща ви в земята.
Обсъдих въпроса с мадам Дюпре и след кратък разговор и няколко телефони и обаждания решихме след литургията, която междувременно бях насрочил за следващия ден, тялото да бъде транспортирано в Швейцария, където имаше подходящи крематориуми.
След като взехме това решение и започнахме приготовленията, собственикът на хотела ме дръпна настрана и с подозрителен поглед и потаен глас ме уведоми, че има обаждане за мен с думите „от всеобщ интерес е да го приемете“. Когато го попитах кой ме търси, той просто прошепна в ухото ми, придавайки си все така конфиденциален вид, че разговорът изисква абсолютна дискретност и е по-добре да говоря от спалнята. Не разбрах нищо, но го послушах. Когато вдигнах телефонната слушалка от нощното шкафче, един глас ме помоли да изчакам.
По линията се чу пращене и гласът замлъкна. Вероятно прехвърляха обаждането.
- Allô? - обади се втори глас на френски, нарушавайки тишината по линията. - Мосю Крикор Саркисян?
Отворих широко очи в мига, в който разпознах човека отсреща; в Португалия имаше само един човек с такъв писклив глас.
- Господин премиер! - възкликнах аз. - Да, аз съм. Как сте, Ваше Превъзходителство?
- Не толкова добре след скръбната вест, която научих тази сутрин. Сметнах, че трябва да ви се обадя и от името на португалската нация да изкажа искрените си съболезнования за смъртта на баща ви. Това е огромна загуба за Португалия, повярвайте.
- Благодаря, господин министър-председател.
- Извинете ме за невежеството, но на колко години беше той?
Бързо пресметнах наум. Ако баща ми е роден през 1869, а сега сме 1955, това означава, че той беше на... на...
- На осемдесет и шест, господин премиер.
- Добре си е поживял - заключи простичко той в опит да ме утеши. - Знаете ли, имах изключителната привилегия да разговарям с него няколко пъти и трябва да ви кажа, че беше наистина забележителен човек. Дотолкова, че настоявам да му отдам последна почит на едно-единствено по рода си място. Затова разпоредих да запазят най-свещеното късче земя в Португалия, където да изложим за поклонение тленните останки на баща ви. Надявам се да не намирате тази моя инициатива за неуместна.
- Съвсем не, господин премиер. - Поколебах се. - Простете любопитството ми, но за кое място говорите по-точно?
С твърд и изпълнен с гордост глас португалският диктатор назова „свещената земя“, която бе запазил за церемонията.
- Манастирът „Жеронимуш“.
Пътуването от хотел „Авиш“ до „Жеронимуш“ се случи същия следобед, но имаше сума ти бумащина и формалности за уреждане и толкова телеграми за изпращане в Лондон, Париж и други столици, че успях да тръгна за църквата чак на следващата сутрин, час преди началото на погребалната литургия. Там ме очакваше изненада.
Още отначало си представях скромна церемония, само семейството, приятели и неколцина изтъкнати държавници и гости от дипломатическата мисия в Лисабон. Но когато пристигнах в параклиса на манастира, се натъкнах на опашка от хора на входа.
- Какво става? - попитах, докато си проправях път през тълпата. - Случило ли се е нещо?
- Zut alors![3] - възкликна мадам Дюпре, която бе пътувала с мен и изглеждаше също толкова учудена. - Нямам и най-малка представа.
За моя огромна изненада, църквата беше отворена за посетители и хиляди португалци бяха дошли, за да отдадат почит на баща ми. Признавам, че всичко това ме трогна, в крайна сметка те почитаха баща ми и аз не можех да остана безразличен, но въпреки това предпочитах церемонията да се проведе при затворени врати, дори и само защото приживе той винаги бе ценял дискретността. Струваше ми се, че същата тази сдържаност няма да го напусне и в смъртта. Обясних това на игумена на манастира, настоявайки церемонията да се проведе при затворени врати.