За Калуст отговорът беше очевиден.
- Да подновят гоненията на арменците.
- По-лошо.
- Нима?
Салим бей поклати глава, сякаш сам не вярваше на собствените си думи.
- Започнали са процес на турцизация в Анадола - заяви той. - Проблемът е, че там е Армения. Как да го решат? Като изтрият Армения от картата.
Думите му се сториха на Калуст толкова крайни, че той го изгледа неразбиращо.
- Но как се постига подобно нещо? Нима ще обявят, че чисто административно Армения не съществува?
С преднамерено бавно движение Салим бей постави голям плик на масата и извади от него някакъв документ, който приличаше на страница от доклад.
- Меморандум, подписан от Талат паша - министъра на вътрешните работи, който е адресиран до германските ни съюзници с молба да накарат посланика си да мълчи по въпроса за гоненията на арменците - обясни той, докато се подготвяше да прочете текста. - Талат паша пише: „Трябва да го направим сега. След войната ще бъде твърде късно“.
- И аз казвам същото обоснова се Калуст. - Искат да преследват арменците.
- Нещо повече, вече ви обясних - настоя османският министър. Колегите ми говорят открито за налагане на „ислямско и турско единство“ в империята. С дебаркирането на съюзниците в Галиполи и поражението в Сарикамис този процес беше ускорен. Правителството издаде закон за депортиране и стотици арменски интелектуалци бяха задържани. Гоненията вече са факт и дори имаше бунт на арменците от Ван.
- Да, тукашните вестници писаха.
- Онова, което не знаете и вестниците ви не са отразили, е какво всъщност означават тези депортирания.
Калуст поглади брадата си.
- Ами, предполагам, че искат да изселят арменското население от едни територии и да го пратят в други. Нали това е депортиране?
Османският министър отново поклати глава. Отново насочи вниманието си към плика и извади друг документ.
- Писмо от великия везир до министъра на вътрешните работи на Османската империя - обяви той и се съсредоточи върху текста с арабски символи. - Датата е 26 май, 1915 г., както виждате. Само преди няколко дни. - Посочи един ред от текста на арабски. - Пише, че депортирането на арменците е необходимо поради това, че арменският въпрос трябва - цитирам - esasli birsuretdehal ve fash ile kulliyen izalesi. - Вдигна поглед. Не знам как е турският ви, но значението е...
- ... да бъде разрешен веднъж завинаги - преведе Калуст. Изглеждаше потресен. - Какво означава това, по дяволите?!
- Не е ли очевидно? Преди няколко дни разговарях със заместник-директора на Съвета за разселване на племена и бегълци, Нури бей, който ми каза, и то със същите думи, че целта на депортирането е чисто и просто изтребване. И...
- Мили боже!
- ... командирът на Трета армия Камил паша ме увери, че след войната вече няма да има Арменски въпрос. Същото потвърди и директорът на полицията в Константинопол Исмаил Канполат, който изясни, че тук е заложено унищожаването на арменците. Всичко това съвпада с изявлението на самия министър на войната Енвер паша, който наскоро обяви публично, че при първа възможност ще изтреби целия етнос. - Отпусна рамене. - Явно възможността вече е налице.
Отначало на Калуст му беше трудно да разбере всичко.
- Изтребване ли? Но... но... това е невъзможно! Сигурно е станала грешка. Празни приказки са това.
- Само че законът за депортирането беше приет и във всеки град се окачват афиши със заповед за изселване на арменското население. Четите необезпокоявано бродят по пътищата. Какво мислите, че ще се случи?
В този момент събеседникът му мислеше само за едно: за сина си.
- Крикор! - възкликна той, като закри устата си с ръка, а по лицето му се четеше ужас. - Господи, какво ще правя?
Салим бей се взря в приятеля си за миг и осъзна, че той най-сетне е проумял сериозността на положението.
- Нямаме много време - каза меко турчинът в опит да вдъхне спокойствие на приятеля си. - Кажете ми къде е отишъл и аз ще намеря начин да го върна.
Но Калуст вече бе изпаднал в паника. Беше пребледнял и ръцете му трепереха.
- Не знам! Той не ми каза!
- Не знаете дори в кой град?
Разтърсен и отчаян, арменецът сведе поглед.
- Нищо не знам.
В същия миг от Юнгфрау ги връхлетя внезапен леден вятър. Двамата обаче усещаха само собствената си болка; мъката на бащата, който скоро щеше да загуби сина си и не можеше да стори нищо, за да го предотврати; и болката на мъжа, който наблюдава страданието на приятеля си и няма думи, за да го утеши, освен да прошепне, че съдбата на сина му зависи от милостта на Аллах.
СЛЕД ИЗЧЕЗВАНЕТО НА АГОП ОБСТАНОВКАТА В ДОМА на Киносян бе станала непоносимо потискаща. Крикор направи всичко по силите си да утеши Мариян, майка й и сестрите й, като им поднасяше сладкиши и пълнеше къщата с цветя, които купуваше от пазара, но бе неспособен да отговори на въпроса, който тормозеше всички. Какво можеше да им каже за Агоп? Че е добре? Че ще се върне? Имаше момент, в който бе сигурен в това, но думите му прозвучаха толкова неубедително, че той набързо млъкна и повече не повдигна темата.