- Ами ако те бяха одобрили? - възмути се главата на семейството. - Нима щеше да хукнеш към опази касапница във Франция? Просто така? Само за да докажеш на приятелите си, че не се страхуваш? Да не си глупак?
Синът му се поколеба.
- Направих... направих го за родината - заекна той. - Това е мой дълг.
Ядосан, Калуст изсумтя и му обърна гръб.
- Не ми се подигравай!
Присъединяването на Османската империя към войната и оттеглянето на делегациите й от Лондон и Париж принудиха Калуст да прекъсне контактите си с Константинопол във връзка с Турската петролна компания, въпреки че не преустанови честите си пътувания между Обединеното кралство и Франция. Войната го дразнеше, защото пречеше на бизнеса му, а и поради факта, че едва не му отне сина. Недоволен от непокорството на младежа, Калуст го отбягваше в продължение на седмици. Когато се срещнеха, не говореше с него и се държеше хладно, почти жестоко. Смяташе поведението си за крайно необходимо, за да покаже на сина си, че неподчинението на бащината дума си има своите последствия.
През тези трудни дни Крикор се уповаваше на хубавите си спомени от Бон, особено за времето, прекарано със семейство Киносян. По-изкусителни от баклавичките на Аршалуис бяха само кафявите очи на Мариян, толкова мили и тъжни, че само споменът за тях го докарваше до състояние на нестихващ копнеж, изразяващ се в безброй въздишки през дългите дни на заточение на „Хайд Парк Гардънс“ 38. По цели следобеди линееше в стаята си или в салона с отнесен поглед и пречупена воля със смътната надежда, че нещата ще се променят и ще може да продължи живота си. Наказан с мълчание от баща си, неодобрен от армията и неспособен да се свърже с любимата си, в тази самота за младия мъж копнежът по Мариян стана наистина непоносим.
Така прекара Коледа и посрещна новата 1915 година. Въпреки първоначалните очаквания, войната не само че не свърши, но имаше и смущаващи признаци, че ще продължи много повече от предвиденото, особено след като двете страни бяха създали укрепени бойни линии от Фландрия до Швейцария, водейки дълга война на изтощение. Тъй като не му хрумваше решение, а не можеше да чака повече, в средата на февруари Крикор осъзна, че е дошло време да предприеме нещо; бездействието го задушаваше и просто не можеше да издържа повече.
Накрая страстта му разкъса упойващия воал на меланхолията. Една сутрин, без да казва на никого, Крикор взе двата си паспорта - британския и османския, които баща му предвидливо му бе изпратил в Бон, в случай че бъде заловен в Германия след избухването на войната, събра солидна сума пари и хвана влака за Париж. После продължи към Женева, откъдето изпрати писмо на родителите си, за да обясни причините за пътуването си до Османската империя, като обещаваше, че ще се върне възможно най-скоро.
След като изпълни синовния си дълг, Крикор се възползва от факта, че Швейцария бе запазила неутралитет, и пресече границата с Австро-Унгарската империя. Пътува до Виена, за да се прехвърли на влака, който минаваше през Балканите и най-сетне го отведе до целта.
Турските митнически служители на гара „Сиркеси“ - крайната спирка на „Ориент Експрес“ в Константинопол, свъсиха вежди, докато проверяваха османския паспорт. За тях важното в името Саркисян бе окончанието „ян“ - ясен знак за етническата принадлежност на новодошлия.
- Арменец ли сте?
- Всъщност да - отвърна той, притеснен от факта, че пропуска да спомене британското си гражданство, страна, която в момента бе враг на османците. - Роден съм тук, в Константинопол, ефенди.
Двамата служители разлистиха паспорта от началото до края очевидно в търсене на причина да се заядат с него.
- Откъде идвате?
Тонът, с който бе зададен въпросът, издаваше прикрита враждебност. Крикор знаеше, че при тези обстоятелства бе изключено да признае, че се е качил на влака от Лондон. Трябваше да бъде внимателен и да каже само онова, което искаха да чуят.
- От Бон - каза той, заобикаляйки въпроса. - През последните години учих инженерство в Германия.
При споменаването на техния съюзник турците сякаш малко се оживиха.
- О, Германия! Велика страна, нали?
Въпросът представляваше проверка и пътникът веднага го разбра.
- Невероятна! - възкликна той с престорен ентусиазъм. - Няма съмнение, че ще спечелят войната. Германците са умни, силни и организирани. Османската империя избра най-правилния съюзник. Щом германците са на наша страна, нищо не може да ни събори. Нека дойдат англичани и руснаци, който и да дойде, накрая германците ще спечелят! Дори един ден в Берлин ги видях как подкрепят кайзера. Боже, каква воля! Сърцето ми се изпълни с радост, докато ги наблюдавах колко са решителни и силни! Те ще победят, ефенди! Само някой да посмее да се усъмни в това!