Йордан Радичков
Милойко
„Виждаш ли, Милойко — каза Леко Алексов, — като бръснач стана длетото“ … И щом удари с длетото, камъкът се разполови, като че го бяха взривили с барут; и щом видях как Леко Алексов пребледня, а така също и очите му пребледняха, тутакси разбрах кой изяде бай Ангел и леля Василка и ги предаде на полицията. Още на самото място му казах, че не може ръката на предателя да не трепне… Предателят може да сдържа ръката си, той и себе си може да сдържа и да подтиска, но един ден ще трепне и с едно само движение ще разкрие тайната си.
Шибнах конете, празната ми каруца гърми по улицата, ама аз не чувам гърмежа й, а чувам само пукота на камъка, когато се разполови. Катърите спряха пред вратника ми, стоят, предат с уши, помахват с опашки, а аз не се сещам да сляза и да отворя вратника, че да вкарам каруцата в двора. Седя в каруцата, мисля си: не може предателят да издигне паметник на героя, всичките природни сили ще се изпречат на пътя му, самият паметник ще се изпречи на пътя и няма да позволи. Бай Ангел и леля Василка са свят пример за нас и техният паметник може да бъде направен само от святи ръце. Дори камъкът, макар че е студен и безчувствен, не дава нечиста ръка да се докосне до него!
Мисля си още дали сега да ида и да доложа всичко или да оставя тая работа за сутринта. След като изгориха бай Ангел и леля Василка в хлебарницата, аз се мъчех да разбера кой е предателят, мушех се навсякъде, позаслушвах навсякъде, в самата полиция ходих няколко пъти и там също надавах ухо, дано открия някаква нишка. За мене е лесно да отида навсякъде, щом катърите ми са натоварени с дърва. В полицията предлагам по три товара дърва, на двата хана ходя — там карам по три товара дърва, — в казармите също, пред офицерската столова — спирам катърите и предлагам дърва на офицерите. Та се провирам навсякъде с моите катъри; някъде позаслушам, някъде подпитам, но не мога да се добера до нишката, Подир Девети септември нашите прегледаха всички архиви, намериха в тях провокатори и доносчици, но за бай Ангел и леля Василка нищо не намериха, Знам, че нищо на тоя свят не остава скрито и че един ден предателството ще излезе наяве… И ето го сега — камъкът сам се пукна и посочи предателя.
Слязох от каруцата, вкарах катърите в двора. Разпрягам добичетата и докато пренасям такъмите под сайванта, решавам да ида рано сутринта и да разкажа цялата работа било в милицията, било в партията, защото и партията, и милицията си блъскат главите и до никаква следа не могат да се доберат. И с бай Флоровата работа излезе същото. Бай Флоро разкарваше с каруцата грънчарски изделия по селцата, беше във връзка с движението, но стана предателство и го убиха на моста. Бай Флоро си отиде, ситни деца остави, жена остави също, болнава, и не може да изхрани децата. Купих му аз тогава каруцата, взех голямото от децата със себе си, водя го по Балкана за дърва. Каруцата на бай Флоро изрисувана цялата с четници и с башибозук, но нали дъжд мокри ритлите, слънце ги пече, боята взе да се лющи, та ако погледне човек, трудно ще разбере сега кое е башибозук, кое чета или пък параход. Ако един ден ми стигне ръка, ще дам каруцата на коларо-железаря да боядиса ритлите, па да нарисува пак по тях и четници, и башибозук, и бай Флоро да нарисува с една шарена берковска стомна в средата, и бай Ангел Хлебаря, и леля Василка също да нарисува как посрещат с хляб четата и войводата. Дано един ден ми стигне ръка да направя тая работа!
През нощта до късно лежа буден в леглото. Как тъй не съм сапикасал, че Леко Алексов върши предателство! През три къщи живеем, на една и съща улица сме, а не ми е текнало наум, че той върши предателство. От неговата каменоделница се вижда цялата улица, мишка не може да се промъкне незабелязана. Той седи в двора, почуква с длетото по камъка и с едно око държи улицата, дворовете, къщите, работилниците, всичко вижда — кой минава, кой къде влиза и излиза, кой какво носи — всичко му е като на длан. Виж ти: през три къщи сме, а досега да не се сетя, че Леко Алексов, като дялка камъни в двора си и примижава с очи, уж да не му влезе люспа в окото, всъщност примижава, за да види по-добре кой накъде се запътва и за кого требе да донесе в полицията! „Гледай“, мисля си и ме обхваща злоба, утре ще гледаш през решетките на милицията и кога потънеш в земята, ни камък ще ти дяла някой за кръст, нито гроба ти ще знае някой къде е!
Така си мисля и заспивам, ама едва съм дремнал и чувам, че на прозореца се тропа силно. „Милойко! Милойко!“ — вика някой отвън. — „Кой?“ — питам и сядам в леглото, — „Аз съм, аз!“ — казва оня отвън. Ама ни по гласа мога да го позная, ни по лицето, защото навън тъмно, па и аз съм още сънен. Ставам, паля лампата и отивам да отворя прозореца. И кога отварям, виждам осветен от лампата Леко Алексов, все така блед като снощи, когато камъкът се пукна под длетото му, само очите му не бяха бели като снощи, очите му се бяха зачервили. Той носеше железен лост на рамо и сламена капа.