Стоварваме камъка в каменоделницата. Леко Алексов обикаля около него със зачервени очи, кашля час по час (слабите хорица все кашлят сутрин, от влагата ли е, от студа ли е — не зная), после взема инструментите си и веднага почва работа. „И денем, и нощем ще дялам, Милойко, камъкът ще бъде готов, както съм обещал.“ Аз стоя, гледам коленичилия човечец, дожалява ми за него и казвам съвсем тихо:
„Прощавай за оная приказка! Прощавай!“ — „Простено да ти е, Милойко!“ — казва ми каменоделецът, без да ме поглежда в очите. И по-добре, че не ме поглежда, защото една предателска сълза опарва бузата ми. Обърсвам бързо сълзата — като че ли ме ухапа, осата му с оса — и повеждам катърите към улицата.
Няколко пъти минавам през деня, гледам, че Леко Алексов все дялка в двора. И вечерта минах, той окачил газена лампа и продължава да дялка. Аз не се спирам, вървя по улицата, стигам до обгорялата развалина на бай Ангеловата фурна. Пред развалината на пейката виждам, че седят кротко бай Ангел и леля Василка, загледани нанякъде или замислени за нещо. „Добър ви вечер!“ — казвам тихо и продължавам да вървя. Стигам края на улицата, обръщам се и този път свръщам при каменоделеца. „Добър вечер!“ — „Добър вечер!“ — казва ми той и дяла ритмично. — „Върви ли, върви ли?“ — „А, няма да върви! Не се е пръкнал още на тоя свят камък, дето ще се опре на Леко Алексов!“ И щом каза това, нещо рече „цик-цик“ и светлината загасна.
В двора стана тъмно. Леко Алексов се изправя бавно, но продължаваше да стиска чука в едната си ръка. „Шишето! — каза той спокойно. — Изпод длетото хвърчи камък, та ето вече второ шише чупя на лампата. Ама аз и това съм предвидил.“
Той влезе в къщи, донесе ново шише, запали лампата, светлината в двора се върна. Аз си отивам, до късно през нощта чувам работата на каменоделеца. Нали живеем през три къщи, улицата рано утихва, всичко се чува. Сутрин стана, още несъмнало, гледам, че в двора на Леко Алексов свети и човекът стои наведен над камъка. „Кога ли спи тоя човек, мисля си, и дали ляга да спи?“ — „Напредва ли?“ — питам го. „Оо, ела утре да видиш! Такъв хубав камък отдавна не съм работил!“ — „Ще дойда, ще дойда!“
Отивам на другия ден, Леко Алексов точи длетото върху точилката. Скръц, скръц! — скърца длетото. Той го опитва на палеца си. „Като бръснач стана! — ми казва. — С него сега ще издълбая имената на Василка и Ангел Кодови, за да останат върху камъка за вечни времена.“ И приклекна тогава той до камъка, огледа улицата, като че чакаше някого. Аз също погледнах, нямаше никого на улицата. Човекът поклати глава, плю на ръката, взе чука и като премери с очи, удари върху длетото. Очаквах, че както миналия път, ще се чуе трясък, че невидим гръм ще падне върху камъка да го удари в сърцето и да го разполови.
Но не стана това.
Помня, че когато оня удари с чука върху длетото, длетото се вряза безшумно в белия мрамор и в следващия миг мраморът почна да се разпада като брашно. Каменоделецът стоеше ням, на колене, в очите му се изписа ужас, гледаше бялата като брашно купчина пред себе си и нито веднъж не трепна. Помня само това, че по едно време като че искаше да каже нещо, но долната му устна се пукна на две, от нея потече кръв и почна да капе върху брадата. Помня също така, че взех да отстъпвам назад, спънах се в купчината камъни и хукнах през двора, а оня продължаваше да стои на колене и кръвта капеше по брадата му. Изведнъж се озовах пред бай Ангел и леля Василка, те седяха на пейката пред развалината, бяха много умислени. За да не прекъсвам мислите им, аз съвсем, ама съвсем тихо им казах: „Добър ви вечер!“ — и минах на пръсти край тях. Камбаната на градския часовник се обади няколко пъти, ама ни помня колко часът беше, ни нищо; мигар в такива моменти човек може да брои градският часовник колко пъти ще се обади!
Бележка на автора
Милойко много добре си спомня — дотука всичко наистина беше така. Кръвта покапа първо по брадата, но след туй тя се стече и почна да капе по ризата. Леко Алексов продължаваше да стои на колене, загледан безсмислено в бялата безсмислица пред себе си. Когато вдигна очи, той видя над оградата, че по улицата към него идва хлебарят с голямата хлебарска лопата, два пъти по-висока от къщата, а зад него ситни женицата му с ръце, пъхнати под престилката. Хлебарят се спря до оградата, подпрян на своята лопата, малко зад него се спря и женицата. Те гледаха мълчаливо Леко Алексов. Нейде почна да бие камбана (всъщност това беше градският часовник, чут от Милойко, но Милойко тогава не можа да преброи колко пъти отзвъни кулата), та щом камбаната спря да бие и последният звън се разсипа над улицата, хлебарят и женицата се обърнаха и тръгнаха към кариерата. Леко Алексов ги загуби от очи, но пък в замяна на това виждаше съвсем ясно голямата хлебарска лопата, която едрееше и се поклащаше в небето. Тя беше вече три или четири пъти по-голяма от къщите. Някой хвана Леко Алексов за рамената и го изправи, той се огледа, не видя никого, а само кръвта, която покапваше върху ризата. Той тръгна подир лопатата, излезе на улицата, преко пътя му преминаха деца, вързали летни кънки на краката си. Улицата беше камениста, неудобна за летни кънки, децата се спъваха често, но се пързаляха. Това бяха същите ония деца, дето теглеха опашките на Милойковите катъри, а той им правеше „пух!“ с прахавицата. Леко Алексов запомни само това, че краката му също почнаха да се спъват, сякаш и на него му вързаха летни кънки. Той се спъваше, но не спря да върви напред, вторачен към голямата хлебарска лопата. После всичко изчезна, светът стана пуст и оголен, в неговата пустотия вървяха само лопатата и Леко Алексов. По едно време в пустотията човекът съзря кариерата — тя светлееше в дъното, искреше с кварцови люспи. Голямата хлебарска лопата се изкатери по кариерата и застана горе, висока почти колкото небето. Леко Алексов се спъваше в невидимите си летни кънки и приближаваше кариерата. Той познаваше душата на камъка и като се взираше със зачервените си очи, почна да открива в големите канари скрити зверове и добитък. Ето там кон, изправен на два крака, само че обърнат гърбом към човека. Ето там лъв, дремещ под своята черупка, див козел стои зад него и чака длетото на каменоделеца да свали черупката му и да го извади на слънцето. И други още стоеха, пръснати живописно, сякаш това не беше каменоломня, а вкаменена скотобойна. Кой каменарски чук ще премахне магията и ще освободи животните на каменоломнята? Леко Алексов не можеше да мисли, само се спъваше и вървеше към вкаменената скотобойна. Нечий гърлест глас започна да вика: „Бомбаа! Бомбаа!“, но човекът не чуваше, спъваше се и вървеше към кариерата. Гърлестият глас още по-отчаяно завика: „Бомбаа! Бомбааа!“, но Леко Алексов не чуваше и вървеше към скотобойната, още малко и ще опипа с ръце вкаменените зверове и добитъка, застинали за вечни времена. И когато се опита да докосне с ръка една бича глава пред себе си, скотобойната в каменоломнята се раздвижи с гръм, надвеси се и започна да се събаря върху него. Високият каменен лъв се откърти, като едва мръдна лапите си, изправеният кон се обърна, тъй че Леко Алексов можа да види разширените му ноздри, и в следния миг го притисна с хълбока си. Рев и мучене се понесе в кариерата, оживелият добитък хвърляше искри, блъскаше се един в друг, трошеше се каменна кост и се носеше дъх на барут. Леко Алексов се опита да запази с ръце очите си и да зърне няма ли я някъде наблизо голямата хлебарска лопата. Тя гребеше в синьото небе и се отдалечаваше. Той не можа да види нищо повече, защото връхлетелият го камък му претроши ръцете, натроши костите му и го притисна с цялата си тежест. И изведнъж кариерите на Беговица стихнаха, ехото като див звяр пропълзя по Балкана и скри стъпките си във високите тревисти совати.