Не получи отговор. Докато той направляваше количката към демонстрационното отделение, те просто се блещеха към него с неестествено ярките си зеници. Хари отвори вратичките му и любовно смъкна устройството от постамента му. Съвсем обичайно, жълтият цилиндричен лъч шареше по сребристия конус. Той обърна количката си към тях и каза:
— Днес беше дошъл един млад човек, искаше да купи това нещо. Предлагаше двеста хиляди долара. Предполагам, че ако сте дошли да го вземете, не мога да ви попреча, но просто искам да знаете: тези пари съвсем нямаше да ми бъдат излишни. Казах му, че ако го продам на друго място, бих получил и тройно повече, особено сега, след като зная, че е истинско…
По-ниският отново погледна по-високия. Той му каза нещо и малкият пристъпи напред. Хари не се помръдна от мястото си — ако ви липсват два крака, това е най-простият изход от ситуацията. Но той имаше чувството, че не може да постъпи по друг начин.
Две дълги ръце се протегнаха към него, пръстите-смукалца се разтвориха. Смисълът на жеста бе повече от ясен. Отговорът на Хари — също. Изпаднал в безгрижно отчаяние, той подаде предмета и изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.
Минута по-късно, пришълецът отстъпи назад. Той не се опита да вземе нещото, но не направи и заплашителни жестове. Това, което извърши, удиви Хари почти толкова, колкото и самата поява на пришълците. Същевременно, този факт като че ли обясняваше нещо.
По-малкият извънземен докосна с двупръстата си ръка лакътя на по-големия и „обърна гръб“ на Хари, по-скоро гърба му остана на мястото си, но главата му се извъртя на сто и осемдесет градуса. След това по-големият избуха по бухалски нещо на човека в инвалидната количка. Беше поразително — те не се опитваха да отнемат нещото насила. Може би съществуваше някакъв междузвезден кодекс, в съобразност с когото дадена вещ принадлежеше на този, който я е намерил? А може би в момента ставаше нещо, недостъпно за неговото разбиране? А може би и едното, и другото… Но на него му се стори, че той ги разбра. Техният външен вид и маниери бяха напълно чужди, но отношенията между тях можеха да се обяснят по единствен начин. В крайна сметка, колкото и малко да знаеше за тези същества или бе в състояние да си го представи, все пак се бе опитал да им обясни нещо. Да, разбира се, би могъл и да греши относно космическия размах на нещата! Но по дяволите…
— Хей, почакайте за минутка! Ако нещото е толкова важно за вас…
Те отново се обърнаха към звука на гласа му, но не защото бяха разбрали смисъла на неговите думи. Той им се усмихна (макар че се чудеше дали могат да разпознаят смисъла на усмивката) и им протегна „нещото“. Да, то определено щеше да му липсва, заедно със смаяните лица на посетителите и играта с цветните светлинки, които му докарваха бакшишите… Но по дяволите…
— Вземете го, момчета. Аз също съм губил играчки, когато бях на вашата възраст. Или на вашия ръст, добре, не е важно. Следващия път, когато го вземете със себе си, дръжте го по-далеч от светлината на прозореца. Да може да му се виждат светлинките.
По-дребният на ръст взе нещото, а пръста му докосна ръката на Хари. Беше поразително хладен, като фолио, което поне час са държали в хладилник. След това ръцете му се отдръпнаха, стиснали нещото.
Както и по-рано, пришълците не показваха никакви чувства — може би бяха неспособни на тях. Но те не си отидоха. Напротив, двамата се приближиха към него и започнаха да го разглеждат внимателно. Странните им пръсти се плъзгаха по лицето, по тялото му и по инвалидната количка. Отблизо, Хари почувства, че златните им одежди изпускаха не само мека светлина, но и мека топлина. Потрепервайки в количката, самотен и по нощно бельо, той го оцени — в сърцето на пустинята нощем е студено…
Палецът със смукалце докосна чувствителното му място, той се захили и двамата боязливи изследователи се отдръпнаха рязко.
— Чакайте, това се нарича гъделичкане!
Той протегна ръка към малкия пришълец и го докосна. За негово удоволствие, извънземният не се отдръпна.
— Какво означава „вече го няма“?
Бойз гневно се приближи към човека в инвалидната количка. Двата простовати типа, които го придружаваха, се намръщиха. Бяха изморени и им беше топло. Свечеряваше се, слънцето залязваше и на тях съвсем не им се искаше да стърчат тук, по средата на пустинята, след като чудесно можеха да си прекарват времето в Рено. Но младият мъж ги бе наел, обещавайки, че всичко ще бъде по мед и масло, а той досега не ги беше подвеждал при подобен род поръчки. Беше ги наел за сплашване. И те се дразнеха от факта, че глупакът в инвалидната количка не го бе разбрал.