— След онзи ден не исках никога повече да те виждам.
— Можеш да се досетиш, че и аз се чувствах така. Тъй като ние всъщност не сме се виждали оттогава.
— Чувствах се толкова виновна.
— Не искам да ми се извиняваш.
— Плесницата и всичко, което ти наговорих… Не бях на себе си. Никога не съм се чувствала така. Никога. Аз бях такава, каквато съм се молила никога да не бъда.
— Имаш добър учител. — Сестра й посочи снимката на баща им. — Имах чувството, че той се е вселил в теб.
Лиз не се усмихна. Търсеше знак, че Порша й е простила, но тя просто седеше с чашата си и гледаше отегчено към оранжерията. Вятърът продължаваше да вие зловещо.
Лиз продължи разсеяно:
— На следващия ден отидох в „Даяри Куин“. Помниш ли ги?
— Все още ли ги има? Не съм влизала вътре от години.
— Не, спомни си. Те нямат вътре.
— Да. Спомням си.
Лиз си ги представи като малки момиченца с холандската им бавачка Йоланда — как си купуват сладоледи пред малкото гише и сядат на лепкавата пейка в парка. През деня около тях бръмчаха пчели, а нощем дебели пеперуди и бръмбари умираха бързо, привлечени от хипнотизиращото пурпурно сияние на електрическата мухоловка.
— Взимахме си със сироп от вишни — спомни си по-малката сестра.
— И сладоледът все се топеше и потичаше по фунийката. Беше като на състезание — да го оближеш, преди да е покапал по ръцете ти.
— Да, спомням си.
Замълчаха; воят на вятъра стана още по-пронизителен. Лиз отиде в оранжерията и затвори отдушника. Звукът намаля, но не изчезна напълно.
Когато се върна, тя каза:
— Не съм ти споменавала, Порша, но миналата пролет имах любовна авантюра и искам да ти разкажа.
Той летеше със сто и дванайсет километра в час, стрелката на скоростомера преминаваше червената черта, моторът стенеше измъчено. Оуен Ачисън мина покрай „Савмор“, сега затворен, с облепени с тиксо стъкла, сякаш очакваха не обикновена есенна буря, а истински ураган. Профуча покрай строителен обект; след него се показа автосалонът на „Форд“ с бавно въртящата се синьо-червена табелка.
Там шосе № 236 започва да криволичи сред хълмовете, ограждащи Риджтън — възвишенията са част от същата геоложка формация, която на два часа път оттук образува високите отвесни скали в долината на „Индиан Лийп“, лобното място на Робърт Джилеспи.
Оуен забави, за да вземе тези завои, и отново увеличи скоростта, мина, без да спира, на червения светофар при пресечката с шосе № 116. Тук пътят се изкачваше по билото на едно възвишение и той забеляза водата на десет метра под неговото ниво, вдясно. Над тъмната река се издигаха дългите черни крака на стария железопътен мост по линията Бостън — Хартфорд — Ню Йорк. Оуен забави на единствения голям завой по пътя си, сетне вдигна крак от спирачката и отново даде газ по дългата права отсечка към центъра на Риджтън.
Бежовото субару се показа от храстите, където е чакало скрито. Оуен обаче забеляза, че задните колела на колата се въртят бясно, хвърлят кал и вода зад себе си. В мига преди глухия удар той имаше чувството, че може да избегне сблъсъка, толкова близо минаха една до друга двете коли, без да се докоснат. В следващия момент колата се заби точно в средата на джипа и при рязкото разтърсване вратът на Оуен се изви болезнено. Пред очите му заиграха жълти светлини от болка.
Субаруто рязко спря на ръба на скалата, а джипът се плъзна настрани. Задържа се в нестабилно равновесие сякаш цяла вечност и това даде предостатъчно време на Ачисън да види лицето на Майкъл Хрубек само на два метра от себе си. Той се хилеше като обезумял, удряше по кормилото, крещеше. Оуен се вгледа в него, но така и не разбра какво иска да му каже лудият, защото джипът се наклони и започна да се търкаля към дерето.
Четвърта част
Цветовете на греха
26.
Порша се изсмя, сетне попита удивена:
— Ти? Любовна афера?
По-възрастната сестра наблюдаваше струйките вода, стичащи се по стъклата на прозорците.
— Аз. Не би ти хрумнало, нали?
„Ето — помисли си Лиз. — Направих го. За пръв път признавам през някого. Бурята е в разгара си, но все още не ме е поразила мълния.“
— Не си споменавала — отбеляза развеселена Порша. — Не бих могла да се досетя.
— Страхувах се, че Оуен ще разбере. Нали го познаваш? Знаеш какви го прихващат понякога.
— Откъде накъде ще казвам на Оуен?
— Не съм се опасявала, че ще му кажеш. Просто си мислех, че колкото повече хора знаят, толкова по-голяма вероятност има да се разчуе. — Тя замълча, сетне продължи: — Е, има и още нещо… Срамувах се. Страхувах се какво ще си помислиш.