— Помислихме и за това. Шерифът и Том Скалън ги търсят. Всички телефони в тази част на града са повредени. Стан ме накара да дойда и да ти съобщя. Смятаме, че трябва да напуснеш къщата, докато го открият. Както изглежда обаче, колата ти е повредена.
Лиз не отговори. Порша обясни, че не са успели да намерят кой да ги изтегли.
— В случая ми се струва, че едно обикновено теглене няма да е достатъчно — отбеляза полицаят и кимна към колата. — Както и да е, аз ще ви откарам. Само си вземете пешата и да тръгваме.
— Оуен… — Лиз се загледа към гората.
— Налага се да се изнесете — настоя полицаят.
— Никъде няма да ходя, докато не откриете съпруга ми. Може би беше твърде категорична, защото полицаят предпазливо добави:
— Разбирам те… Само че не виждам с какво ще помогнеш, ако стоиш тук. А ще…
— Никъде няма да ходя — настоя тя. — Ясно ли е?
Той погледна Порша, но тя мълчеше. Накрая полицаят рече:
— Както искаш, Лиз. Твоя работа. Станли обаче нареди да се уверя, че си добре. Ще му се обадя и ще му кажа, че не искаш да се местиш.
Той изчака още малко, сякаш смяташе, че я е уплашил и че тя ще склони. След като Лиз му обърна гръб, излезе на дъжда, качи се в колата си и взе радиостанцията.
— Лиз — възрази Порша, — няма какво да направим тук.
— Иди при него, ако искаш. Или го помоли да те закара до хотела. Съжалявам, но няма да ходя никъде.
Порша погледна навън, към превиващите се под напора на вятъра дървета.
— Не, ще остана.
— Иди да затвориш прозорците. И провери вратите.
Преди да тръгне, Оуен бе залостил предната врата. Сега, докато слагаше и веригата, Лиз си помисли колко смешни изглеждаха тези метални пластинки в сравнение с оковите, които Хрубек беше носил в съда. След това тя заключи и сложи веригата на вратата към малкия килер до кухнята. Почуди се дали Оуен се е сетил за вратичката на помещението за инструменти, единствения изход от оранжерията към двора. Тръгна натам, но спря на средата на пътя. Забеляза голям розов храст — хибрид „Крайслер импириал“, оформен като малко дърво. Миналата година, седмица след като й призна за изневярата си, Оуен й подари това растение. То бе единственото, купено от него, без да вземе под внимание нейното мнение. Беше се появил с големия, отрупан с алени цветове храст. Тогава на Лиз направо й идваше да изхвърли подаръка. Обаче реши да не го прави. Растението дължеше живота си на един цитат от „Хамлет“:
Съвпадението бе прекалено голямо, за да го отмине с лека ръка — такава комбинация от литература, градинарство и драматизъм от реалния живот. И така, какво трябваше да направи Лиз, за да се сдържи и да не го унищожи? Тя засади проклетия храст. Чудеше се дали ще оцелее. Разбира се, растението се оказа едно от най-издръжливите в градината й.
Тя пристъпи напред и обхвана един цвят с длани. Ръцете й толкова бяха загрубели от градинарската работа, че тя вече не чувстваше нежните цветове. Отново погали розата и продължи към вратата. Беше направила само няколко крачки, когато забеляза някакво неясно движение навън.
Приближи се предпазливо до замъгления прозорец и с ужас забеляза неясен силует на висок мъж, застанал до къщата. Стоеше с ръце на кръста и както изглеждаше, се опитваше да открие предния вход. Не беше младият полицай. Може би, помисли си Лиз, той имаше партньор, макар че този човек не изглеждаше да носи униформа.
Той забеляза страничната вратичка, водеща към килера за инструменти, и без да обръща внимание на пороя, се приближи до нея. Почука учтиво, като младеж, който кани момиче на първа среща. Лиз се приближи внимателно до вратата и погледна през завесата. Макар и непознат, той имаше такова невинно, приятно лице и бе толкова мокър, че тя го пусна да влезе.
— Добър вечер. Вие сигурно сте госпожа Ачисън. — Той избърса ръката си в пан талона. — Извинявайте, че ви безпокоя. Казвам се…
Не успя обаче да се доизкаже, защото едно огромно куче нахълта неканено в оранжерията и започна да тръска козината си, засипвайки ги с милиони капчици вода.
Оуен Ачисън, озовал се в плиткия поток, бавно дойде на себе си. Седна, като се молеше да не припадне отново.
Когато джипът му престана да се преобръща, той не изчака Хрубек да дотича до дъното на дерето. Опипа лявото си рамо и установи, че ставата е разместена. След това провери дали револверът и патроните му са в джобовете и захвърли затвора на ловната си пушка надалеч в тъмния поток; от това леко физическо усилие изпита невероятно силна болка в ръката.