— Аз ли? Аз не знам нищо — изпелтечи Адлър. — Имам нужда от повече информация. Имам предвид сигурни ли сте, че Хрубек е блъснал Ачисън? Откъде е взел кола? Дали някой го е видял да кара мотоциклет? Не можем да решим нищо, преди да си изясним тези неща. А…
— Имаш всичката необходима информация — измърмори Хавършам и спря хладния си поглед върху лекаря. — Този младеж е бил под грижите ти четири месена. Това, което знаеш за него, е достатъчно.
— Питайте Дик Колер. Той лекуваше Хрубек.
— Имахме такова намерение, но не отговаря на пейджъра си и не можем да го открием.
Адлър вдигна умолително поглед, сякаш да попита: „Защо аз?“ Наведе се напред и събра длани. Захапа разсеяно зачервения си показалец.
Бойлстън…
Пръстът на лекаря излезе от устата му и се насочи към същата карта, по която малко по-рано бе планирал залавянето на Майкъл Хрубек и провала на Ричард Колер.
Риджтън…
Изведнъж лицето му пламна и вече нищо на този луд свят не му се струваше толкова важно, колкото залавянето на избягалия пациент. Да го заловят жив, ако е възможно, но ако не — да го сложат вкочанен, посинял и безжизнен върху някоя маса в моргата, с етикет около месестия палец на крака му, готов за заравяне.
„О, нека тази нощ да свърши по-скоро — замоли се той. — Да се върна у дома и да се отпусна между топлите гърди на жена си, да заспя под дебелите завивки, нека тази нощ да свърши без повече жертви.“
Адлър отвори досието на Хрубек и трескаво го запрелиства. Листовете се разпиляха по бюрото и той зачете.
„Хрубек — размишляваше Адлър — проявява класически параноидно-шизофренични симптоми: липса на логично мислене, неясни идеи, случайни асоциации, говор и повишена физическа активност, характерни за маниакални състояния, притъпени и неадекватни емоции…“
— Не, не, не! — прошепна неочаквано той и другите двама мъже го погледнаха стреснато.
„Какво — замисли се гневно той — означават тези думи? Какво прави Хрубек? Какво го подтиква да действа така? Кой е Майкъл Хрубек?“
Адлър се завъртя със стола си и се втренчи в прозореца:
Първо: Хрубек страда от слухови халюцинации и говорът му е типичната за шизофрениците „салата от думи“. Може да е казал на шофьора „Бостън“, а да е имал предвид „Бойлстън“.
Второ: Отмъщението, вероятната причина да отиде в Риджтън, е обичаен елемент от халюцинациите на параноидните шизофреници.
Трето: Нормално е един шизофреник да избере по-заобиколен път за Бойлстън, например през Клъвъртън.
Четвърто: През Бойлстън минава влак. Железопътният транспорт е свързан с много по-малко стрес от въздушния и следователно е предпочитан от ненормалните.
Пето: Въпреки че известно време не е взимал торазин, той кара кола. Следователно като по чудо Хрубек е овладял страха си и може да предприеме по-дръзкото и сложно пътуване на юг до Бойлстън вместо по-простото до Риджтън.
Шесто: С всичките си трикове тази вечер, с фалшивите следи и хитрите си ходове Хрубек показва удивителни когнитивни способности. Съвсем спокойно може да се направи, че отива в Риджтън, а през цялото време да се стреми към Бойлстън.
Седмо: Обаче може да е толкова хитър, че да блъфира двойно — да подведе преследвачите, че Риджтън е фалшива следа, а всъщност през цялото време това да е целта му.
Осмо: Способен е на немотивирано убийство.
Девето: Някои от халюцинациите му може би са свързани с американската история, с политиката и правителствените служби. На няколко пъти по време на лечението си той споменава Вашингтон — място, където може да се стигне с влак.
Десето: Той мрази жените и е осъждан за изнасилване. Заплашвал е госпожа Ачисън преди няколко месеца.
Единайсето: Страхува се от пряка конфронтация.
Дванайсето: Тайно е изилювал лекарствата си в очакване на тази вечер, което означава способност за предварително планиране.
Тринайсето… Четиринайсето… Петнайсето…
Стотици факти преминаваха през трескаво работещия ум на лекаря. Предписания за халдол и стелазин, бележки от разговори с пациента, от сеансите на адаптационната терапия, записи от несвързаните му бълнувания, доклади от психофармаколози и социални работници… Адлър се обърна отново към документите. Погледна една страница със записи, но вместо букви видя лицето на Майкъл Хрубек — очи, неизразяващи нито възбуда, нито апатия, нито привързаност, нито омраза, нито вяра, нито съмнение.
Адлър поседя неподвижно известно време. Изведнъж вдигна очи към прорязаното от бръчки, изтощено лице на щатския полицай и каза онова, в което искрено вярваше: