— Лиз.
— Не флиртуваше ли?
Порша стисна устни. Накрая призна:
— Флиртувам, вярно е. Но това не означава, че искам да спя с някого. Ако Робърт ми беше казал за вас, щях да му откажа. Мъжете често ме заглеждат. Аз имам власт върху тях. Понякога си мисля, че това е единственото ми качество.
— О, Порша. Разбира се, че бях разярена на Робърт. Не на теб. Исках да ударя него. Исках да го убия… — Гласът й заглъхна. — Чувствах се предадена. Клер загина заради него. След като ви видя, толкова се разстрои, че избяга в пещерата и се е загубила там.
— Половината мъже, с които спя, са като Робърт. Можеш да ги познаеш от километър. Лиз, той изобщо не беше за теб.
— Не! Не е това, което си мислиш. Това не беше просто една прищявка. Ние бяхме равни, Робърт и аз. Дороти го дразнеше. Те се мразеха. През цялото време се караха. А Оуен? Той не ме обича по същия начин. Не. Чувствам го. Дори с Робърт аз страдах от липсата на Оуеновата любов. В нощта преди пикника, онази съботна нощ… Оуен беше останал до късно в Хартфорд. И Робърт дойде.
— Лиз…
— Остави ме да довърша. Оуен се обади и каза, че няма да се прибере преди два или три. С Робърт се любихме в оранжерията. Стояхме там с часове. Той късаше листенца от цветята и ме галеше с тях… — Лиз затвори очи и отново наведе глава към коленете си. — И след това ми направи предложение.
— Предложение? — Порша избухна в смях. — Предложил ти е да се ожените?
— Двамата с Дороти не се разбираха от дълго време. Тя му изневеряваше от няколко години. Той искаше да се ожени за мен.
— И ти отказа, така ли?
— Да — прошепна Лиз, — отказах.
Порша поклати глава:
— Затова ти е бил сърдит. И когато аз обърнах големите си кафяви очи към него в джипа, той веднага налапа въдицата. О, сестро, а може би аз се хванах в капана му, а?
— Не исках да приключваме с него. Просто не можех да изоставя Оуен. Не бях готова. Той се беше отказал от онази жена заради мен. Трябваше да положа усилия да закрепим брака си.
— Грешка, Лиз. Грешка. Защо не се възползва? Господи, това може би е бил единственият ти шанс да се отървеш от последния от фамилията.
Лиз поклати объркано глава:
— От теб ли?
— Не, не! От Оуен. Отдавна трябваше да го направиш.
— Как така последен от фамилията?
Порша се изсмя:
— Оуен не ти ли напомня малко за татко?
— О, не бъди глупава. И дума не може да става за сравнение. Виж например какво прави тази вечер. — Тя махна към прозореца. — Скита се навън заради мен.
— Оуен е деспотичен човек, Лиз. Също като татко.
— Не! Той е добър човек. Надежден. И наистина ме обича. По свой начин.
— Е, татко ни осигуряваше покрив над главите. Това ли наричаш любов? — Порша започваше да се ядосва. — Нима твърдиш, че те обича човек, който казва: „Тази седмица не си почистила много добре“ или „Как смееш да носиш такова изрязано деколте“? А след това вдига полата ти и ти нашарва задника. Върбата все още е в двора, както виждам. Ако аз се бях преместила тук, това щеше да е първото нещо, което щях да премахна. Щях да насека това проклето дърво на тресчици. Кажи ми, Лиз, как обясняваше белезите в часа по физическо? Сигурно си се преобличала със задник към шкафчето си. Аз лично разправях, че съм имала по-възрастен любовник, който обичал да ме връзва и да ме бичува. О. не гледай толкова потресено. И ти ми говориш за любов… Любов ли? Мили Боже, ако бяхме израсли в такава изпълнена с обич среда, защо си се забутала в този забравен от Бога и хората край и защо аз съм най-лесната жена на Източна седемдесет и втора улица?
Лиз закри лицето си с ръце и заплака.
— Лиз, извинявай — добави сестра й, сетне се засмя. — Виж какво ми причинява това място. Кара ме да полудявам. Навява ми повече спомени, отколкото мога да понеса. Знаех си, че не биваше да идвам на пикника. Не биваше да идвам и сега.
Лиз докосна коляното на сестра си, забеляза, че тя отново носи безвкусните си сребърни халки и че напръсканият с черни петънца кристал като с огромни зърна сол отново виси на врата й. След няколко секунди Порша постави ръка върху загрубелите пръсти на сестра си, но не ги хвана и скоро се отдръпна.
Лиз хвана ръката й и се загледа през прозореца, по който се стичаха струйки вода. Накрая се изправи.
— Трябва да направя нещо. Връщам се след минутка.
— Да направиш ли?
— Връщам се веднага.
— Навън ли излизаш? — Гласът на Порша прозвуча уплашено.
— Катинарът на мазето. Трябва да го проверя.
— Не, Лиз. Недей. Сигурна съм, че Оуен го е проверил.
— Не мисля.
Порша поклати глава. Лиз извади пистолета и непохватно издърпа затвора, за да зареди.