Выбрать главу

— Е — въздъхна тя, — значи, ще лепим и ще трупаме торби с пясък.

Оуен кимна.

Лиз се обърна към сестра си:

— Порша, мога ли да те помоля да останеш?

Младата жена не отговори. Изглеждаше уплашена от заговора, който я принуждаваше да остане.

— Наистина се нуждаем от помощта ти.

Оуен погледна едната сестра, после — другата:

— Ама ти не смяташе ли да останеш няколко дни?

— Наистина трябва да се прибера тази нощ.

„Трябва ли? — почуди се Лиз. — И кой го налага? Строгият любовник?“

— Ще те закарам на гарата утре сутринта. Още в ранни зори. Няма да закъснееш за работа повече от час.

Порша кимна:

— Добре.

— Слушай — каза сестра й, — много се радвам, че оставаш.

Тя бързо отиде при гаража, отправи мълчалива благодарност към небето, че е задържало сестра й поне за една нощ. Изведнъж обаче я обзе страх, че това суеверие ще й донесе лош късмет, и тя взе думите назад. Сетне се зае да подготвя лопати, тиксо и брезентови чували.

4.

— Трима за две години. — Високият мъж потърка мустаците си (със същия сив цвят като костюма му) и добави: — Докато се усетите, и те офейкали.

Доктор Роналд Адлър подръпна неловко панталона си и тежко въздъхна, за да покаже колко е обиден.

— Няма ли по-добри начини да използваме времето, капитане? Дон? Обзалагам се, че има.

Щатският полицай се подсмихна:

— Как се случи, та не ни уведомихте навреме?

— Съобщихме за, ъ… смъртта на Калахан.

— Знаете много добре какво имам предвид, докторе.

— Мислехме, че ще успеем да го върнем без много шум.

— И как по-точно? Като единият санитар едва не загуби ръката си, а другият напълни гащите?

— Той не е опасен — вметна Питър Гримс, напомняйки както на полицая, така и на Адлър за присъствието си в стаята.

— Всеки член на персонала ни би се справил по-добре от тях. Те са се правили на каубои. Паднали са от някаква скала и са се наранили.

— Паднали. Хъм. Вие, господа, продължавате да криете нещо и това никак не ми харесва.

— Нищо не крием. Нямаме навик да ви вдигаме по тревога при всяко отклоняване на наш пациент.

— Не ме баламосвайте, Адлър.

— Почти го бяхме хванали.

— Ама не успяхте. Добре, как изглежда този тип?

— Едър е — започна Гримс.

— Колко едър, по дяволите? Хайде, господа. Губим си времето.

Адлър направи описание на беглеца, сетне добави:

— Обръснал си е главата и си е боядисал лицето в синьо. Само не питайте защо. Има кафяви очи, широко лице, жълти зъби и е на двайсет и седем години.

Капитан Дон Хавършам, мъж, двойно по-стар от Хрубек, записа информацията с равен почерк.

— Добре, изпратихме няколко коли към Стинсън. Виждам, че ви е неприятно, Адлър, но няма начин. Кажете сега, много ли е опасен? Възможно ли е да нападне нашите хора?

— Не, не — побърза да отвърне лекарят и погледна Гримс, който се сви и запази мълчание. — Хрубек, той е… как да кажа… като голямо любвеобилно куче. Това бягство, то си е чиста игра.

— Бау-бау. Случайно си спомних, че Хрубек е човекът от случая „Индиан Лийп“. Това не ми звучи никак любвеобилно, а и той не е куче.

Защо тогава го пита за мнението му, ако вече е поставил диагноза на Хрубек, запита се Адлър.

— Искам да знам дали все още е опасен, след като четири месеца сте му промивали мозъка. Предполагам, че е, като гледам какво е станало с онзи, дето лежи в хладилника ви. Кажете, този Хрубек лапаше ли си бонбонките като добро момче?

— Да, да — побърза да потвърди Адлър. — Ама чакайте малко. Калахан вероятно се е самоубил.

— Самоубийство ли?

Гримс отново погледна шефа си.

— Патологът ще каже със сигурност — добави Адлър.

— Не се съмнявам — каза весело Хавършам. — Голямо съвпадение, а? Този Калахан се самоубива и безобидното кученце Хрубек се напъхва в чувала му.

— Ъ…

Адлър си представи как заключва Хавършам в една стая с Били Линд Прескот, който, лишен от селазина си, мастурбира, виейки с цяло гърло, часове наред.

Гримс започна:

— Проблемът е, че…

Другите двама мъже се обърнаха едновременно към него и той млъкна.

Шефът му прекъсна неловкото мълчание:

— Младият Питър искаше да каже, че през всичките тези месеци Хрубек се проявява като примерен пациент. Седи си тихо, не закача никого.

— Като кукличка е.

Хавършам гръмогласно се изсмя. Той се обърна към Гримс:

— Кукличка, а? Преди малко беше кученце. След малко ще го изкарате ангел. А сега ми кажете какво му има всъщност.