Сега от Майкъл я деляха не повече от два метра. Тя пристъпи към него, вдигна изрезката, наведе глава към нея и се престори, че чете. Всъщност не отместваше поглед от револвера му. Усети отвратителната воня на лудия, долови задъханото му дишане.
— На този свят има прекалено много предателство — прошепна той.
Тя стисна ножа. „Очите му! Цели се в очите. Сега. Сега! Лявото, сетне дясното. После се свий под масата. Хайде! Не се колебай.“ Тя пренесе тежестта си напред, готова за скок.
— Толкова много предателство — повтори той и пръски слюнка покапаха по лицето й.
Тя не се отдръпна. Той погледна револвера и го прехвърли в здравата си ръка. Лиз стисна ножа. В момента не бе в състояние да се моли, но беше обзета от различни мисли: за баща й, за майка й. „О, моля те. Боже, дано Оуен да е жив. Бракът ни може да не беше съвършен, но поне понякога имаше любов. И Порша, обичам те — въпреки че може никога да не станем толкова близки, колкото съм се надявала.“
— Добре — рече Майкъл Хрубек.
Завъртя револвера и й го подаде с ръкохватката напред.
— Добре — повтори тихо.
Тя се страхуваше да отмести очи от оръжието за повече от секунда, но в този кратък миг забеляза, че но страните му се стичат сълзи.
— Направи го сега — каза той сподавено. — Направи го бързо.
Лиз не помръдна.
— Тук — настоя той и пъхна револвера в ръката й.
Тя изтърва листчето и то се спусна като есенно листо на пода. Майкъл коленичи пред нея и наведе глава като примитивен символ на покорство. Посочи тила си и каза:
— Тук. Направи го тук.
„Това е номер! — помисли си тя. — Няма начин.“
— Бързо.
Тя остави ножа на масата.
— Майкъл…
Малкото му име прозвуча нелепо от устата й. Сякаш между зъбите й имаше пясък.
— Майкъл, какво искаш?
— Ще платя за предателството с живота си. Направи го, направи го бързо.
— Не си ли дошъл да ме убиеш? — прошепна тя.
— Не, не бих те убил, както не бих наранил онова кученце — засмя се той и кимна към шкафа.
Лиз заговори:
— Ама нали си залагал капани за кучета!
Устата му се изкриви:
— Слагах капани, за да забавя конспираторпте. Само че не ги залагах. Бяха затворени. Никога не бих наранил куче. Кучетата са божии създания и са съвсем невинни.
Това я потресе. Значи, идването му тук бе за нищо? Човек, който убива хора, а се прекланя пред кучета. Майкъл Хрубек бе изминал толкова път само за да изиграе някаква зловеща сценка.
— Виж — продължи той, — това, което се говори за Ева, не е вярно. Тя е била жертва. Също като мен. Жертва на дявола в нейния случай. Жертва на конспираторите от правителството в моя. Как можеш да обвиняваш някого, който е бил предаден? Не можеш! Не е честно! Ева е била съдена, аз също. Не сме ли толкова еднакви, аз и ти? Не е ли удивително, Лиз-бон?
Той се изсмя.
— Майкъл — рече тя с треперещ глас, — би ли направил нещо за мен?
Той вдигна очи, тъжни като тези на кучето.
— Ще те помоля да се качиш горе с мен.
— Не, не, не… Не можем да чакаме. Трябва да го направиш. Трябва! Точно затова съм дошъл. — Той заплака. — Беше толкова ужасно и трудно. Изминах толкова път… Моля те, искам да заспя. — Кимна към револвера. — Толкова съм уморен.
— Направи ми тази услуга. Само за малко.
— Не, не… Те са около нас. Не разбираш колко е опасно. Толкова съм уморен да стоя буден.
— Направи го за мен — помоли го тя.
— Не мисля, че ще мога.
— Там ще си в безопасност. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.
Очите им се срещнаха и останаха така известно време. Какво вижда Майкъл в нейните, Лиз не можеше дори да гадае.
— Бедната Ева — рече бавно той; сетне кимна. — Ще се кача там заради теб. — Погледна револвера. — След това ще го направиш, и то бързо.
— Да, ако все още го искаш.
— Ще се кача на горния етаж заради теб, Лиз-бон.
— Последвай ме, Майкъл. Насам.
Тя не искаше да му обръща гръб, но въпреки това чувстваше, че между тях съществува някакво доверие — в пристъп на лудост може би, но все пак реално. Не искаше да рискува да го нарушава. Тя тръгна напред, без резки движения, без да говори. Качи се по тясното стълбище и го поведе към една от резервните спални. Тъй като Оуен пазеше там поверителни документи, вратата се заключваше с масивен механизъм. Лиз накара Майкъл да седне в едно люлеещо се кресло, принадлежало на госпожа Л’Оберже; всъщност майката на Лиз бе починала именно в него, след като беше стиснала настоятелно ръката на дъщеря си три пъти. Той се приближи до стола и седна. Лиз му каза предпазливо: