Ярка бяла искра избухна в ръката му и всички прозорци на оранжерията се разклатиха. Лиз вдигна ръка пред лицето си в безумен опит да отклони куршума, който пропусна на милиметри бузата й и лизна един кичур от разрошената й коса.
32.
Тя падна на пода, събори една саксия с малък жълт розов храст и остана да лежи на плочите; ушите й бучаха. Усети миризмата на опърлената си коса.
— Полудя ли? — изкрещя. — Оуен, това съм аз! Аз!
Когато той вдигна отново оръжието, нещо кафяво изскочи отстрани и кучето заби зъби в ранената ръка на Оуен, както бе направило по-рано с Майкъл. Съпругът й обаче не беше загубил чувствителността си към болка. Той изкрещя, револверът падна от ръката му и издрънча на пода зад него.
Оуен започна да рита ожесточено кучето и да го удря с юмрука на здравата си ръка. То изскимтя от болка и избяга през страничната врата на оранжерията; Оуен побърза да я затвори.
Лиз се хвърли към револвера, но Оуен й препречи пътя, стисна я за китката и я блъсна на земята. Тя се изтърколи по чакъла, раздра лакътя и бузата си. Остана за момент така, задъхана, шокирана, неспособна да плаче и да говори. Когато се изправи, съпругът й се насочи бавно към револвера.
„Съпругът ми — помисли си тя. — Собственият ми съпруг! Мъжът, до когото съм лежала през повечето нощи през последните шест години, мъжът, когото щях да даря с деца при по-различни обстоятелства, мъжът, с когото съм споделила толкова много тайни… Много тайни, да. Но не всички.“
Докато бягаше през хола, сетне по стълбите към мазето, тя го мерна за миг, изправен с револвер в ръка, втренчен в нея — неговата жертва — с пронизващи и безжалостни очи.
Погледът му беше леден и Лиз бе готова да заложи всичките си пари, че лудостта в очите на Майкъл Хрубек е по-човешка от този хищнически блясък.
Бедната Ева.
Никаква светлина. Никаква. Пукнатините в стената са достатъчно големи, за да пропускат въздух и достатъчно широки, за да пропускат мътна дъждовна вода, която тук пада не от небето, а от подгизналата земя и каменните основи на постройката. Ако беше два часа по-късно, напуканата стена може би щеше да пропуска бледата светлина на зората. Сега обаче тук бе съвършен мрак.
Нещо шумолеше при вратата.
Той идваше. Лиз наведе глава към свитите си колене. Раната на бузата й я щипеше, а също и ожулването на лакътя. Тя се сви, сякаш да се смали, и раздразни рани, за които не бе подозирала: на бедрото и на глезена.
Той ритна с все сила масивната врата.
Тя проплака безмълвно при трясъка, почувства го, сякаш са я ударили в гърдите. Стори й се, че той я запраща към каменната стена, и си представи сблъсъка. Отвън, в коридора Оуен не продума. Дали ритникът бе израз на ярост, или опит да я достигне? Вратата бе заключена, но той може би не знаеше, че може да се заключва отвътре. Може би си мислеше, че стаята е празна, може би щеше да я отмине. Ще избяга с черния си джип, ще отиде в Канада или Мексико…
Ала не, той не избяга — въпреки че май реши, че тя не е в това килерче, и продължи да обикаля из мазето, да проверява другите помещения. Звукът от стъпките му заглъхна.
Тя остана така десет минути, ядосана, че е предпочела да се скрие, вместо да избяга от къщата. На половината път към задната врата на мазето — онази, която беше разбил Майкъл — тя си бе помислила: „Не, той ще ме чака в двора. По-бърз е от мен. Ще ме застреля в гърба…“ След това се беше обърнала и бе изтичала в тази стара стаичка в дъното на мазето, бе затворила тихо вратата и я беше заключила с единствения ключ от нея, за който знаеше. Ключ, който не бе докосвала от двайсет и пет години.
„Защо, Оуен? Защо правиш това?“ Той сякаш бе прихванал вируса на лудостта от Майкъл.
Нов трясък, този път отсреща; той ритна друга врата.
Тя отново чу стъпките му.
Стаичката бе с размери не повече от метър на два и таванът бе само на височината на гърдите. Това й напомни на пещерата в „Индиан Лийп“, за онази черна дупка, в която Майкъл й бе прошепнал, че я надушва. Лиз си спомни как като малка се бе крила в същото тъмно помещение, тогава пълно с въглища, докато Андрю Л’Оберже чупеше клони от върбата. След това тя чуваше и неговите стъпки, докато той търсеше дъщеря си. Като малка Лиз бе прочела „Ани Франк: Дневникът на едно момиче“ десетина пъти и макар че разбираше колко безсмислено е да се крие, пак го правеше.
Баща й все я намираше.
Биеше я два пъти по-жестоко, ако бе опитала да избяга.
Въпреки това тя бе направила това скривалище като истинска крепост — беше събрала запаси от бисквити и вода, бе прибрала тук един нож и бе хвърлила всички месингови ключове в езерото, всички без един, който криеше в един процеп над вратата.