— Ако искаш пари, за Бога, ще ги получиш.
Тя обаче погледна лицето му и разбра, че няма смисъл. Замисли се за разговора си с Ричард Колер. Майкъл можеше да е луд, но изкривеният му свят поне се подчиняваше на чувството за справедливост.
Съпругът й бе психопатът — той не познаваше милост.
Лиз си даде сметка, че сигурно е започнал да планира смъртта й от самото начало на вечерта, още когато е чул за бягството на Майкъл. Настояванията шерифът да изпрати охрана и за преместването им на хотел — всичко това беше с цел да си осигури алиби. Да, след убийството на Майкъл сигурно е щял да се обади на Лиз в мотела и да й каже, че може да се прибере. „Няма вече опасност, любов моя.“ Само че той щеше да я чака. Нея и…
— О, Господи! — прошепна тя.
Порша.
Даде си сметка, че сигурно е възнамерявал да убие и нея.
— Не! — Писъкът й отекна в оранжерията. — Не!
И тя извърши онова, заради което бе напуснала скривалището си в мазето, онова, на което до този момент не беше вярвала, че е способна — обърна се, хвана кухненския нож от масата зад себе си и замахна.
Целеше се във врата, но вместо това улучи бузата му. Главата му отскочи. Револверът изхвърча от ръката му. Той стреснато примигна.
Веднага потече кръв, потоци кръв обляха главата му като ален воал.
За миг те останаха неподвижни, втренчени един в друг. Никой не си пое въздух.
Сетне с боен вик на войник Оуен се хвърли върху нея. Тя падна, изпусна ножа, вдигна ръце пред лицето си, за да се защити от свирепите му удари. Той я удари с юмрук и я зашемети. Пред очите й причерня за миг. Тя заби юмрук в лявото му рамо. Той изрева като ранен звяр, отдръпна се и стисна болното си рамо.
Бързо се съвзе и поднови нападението си, злобата му бе по-голяма от нейната. Тя не можеше да се сравни по сила и тегло с него въпреки раната му и удареното му рамо. Скоро я повали по гръб и камъчетата от пода се забиваха във врата й. Стисна я за гърлото. Светлината в оранжерията, бледата синьо-зелена светлина стана още по-бледа и белите й дробове жадуваха за кислород, който не можеха да поемат. Тя замахна към покритото му с кръв лице. Ръцете й се вдигнаха безпомощно във въздуха и отново се отпуснаха. Черна пелена се спусна пред очите й. Тя се опита да му каже нещо, думи, които той не можеше да чуе, а тя — да разбере.
В последния й съзнателен миг пред очите й се появи малка сянка — някоя част от мозъкът й умира, помисли си тя. Сянката се увеличи от малко петно във всеобгръщащ мрак, който увисна във въздуха като буреносен облак. В следващия момент стъкленият покрив точно над тях се пръсна и парченца дърво и стъкло обгърнаха приближаващата се сянка като мехурчета, съпътстващи гмуркащ се водолаз под водата.
Огромното тяло се приземи настрани, наполовина върху Оуен, наполовина върху високия оформен като малко дърво храст от сорта „Импириъл“; бодлите издълбаха няколко успоредни драскотини подобни на струни на арфа по бузата и ръката на Майкъл. Той хълцаше от страх след седемметровото падане — ужас, който и за нормален човек би бил непреодолим, а за него сигурно преминаваше всички граници на човешкия разум.
Един дълъг стъклен кинжал одраска бузата на Лиз. Тя се изтъркули настрани от борещите се мъже и се сви, като закри раната си с трепереща ръка.
През зеещата дупка в покрива се спуснаха лека мъгла и няколко листа. Крушките започнаха да се пръскат от студа и влагата и оранжерията изведнъж потънаха в синкав мрак. Сетне във въздуха прокънтя невероятен звук, който Лиз отначало помисли за тътен от възобновяващата се буря. Ала не, даде си сметка тя, това бе човешки рев, изпълнен с лудост — дали с тази на Майкъл или на Оуен, или на самата нея обаче, Лиз Ачисън никога нямаше да разбере.
Помощниците на шерифа, бдителни и сериозни, се разпръснаха из двора и започнаха внимателно да оглеждат.
Хората от „Бърза помощ“ се заеха най-напред с бледия Трентън Хек, измериха жизнените му показатели и установиха, че не е загубил прекалено много кръв. Сетне същите медици зашиха и превързаха порязания врат на Лиз, зловеща, но лека рана, белегът от която, както предполагаше тя, щеше да остане до края на дните й.
И накрая Порша се хвърли в ръцете на Лиз. Когато прегръщаше сестра си, Лиз усети миризма на шампоан и пот. Една от сребърните й обици погали устните й. Останаха притиснати цяла минута и когато Лиз се отдръпна, по-малката й сестра плачеше.
Пристигна и покрита с кал кола на щатската полиция, от радиостанцията й гърмяха доклади, свързани с разчистването след преминалата буря. От автомобила слезе висок, сивокос мъж. Лиз си помисли, че прилича на каубой.