Това е розата на двайсети век и в момента Лиз Ачисън подрязваше точно една такава; невероятно бялата „Айсберг“ беше буен храст и надвисваше от всички страни около входа на оранжерията. Посетителите често се възхищаваха на цветовете й и тя бе сигурна, че ако представи розата на конкурс, ще получи поне синя лента.
Този ден, докато подрязваше издънките, тя носеше тъмнозелена рокля с цвета на гущер в полунощ. Дрехата бе в подходящ мрачен оттенък, но не беше черна — отиваше в съда, не на погребение.
Макар че в резултат на процеса щеше да остане нещо като вдовица, Лиз не скърбеше.
Въпреки препоръките на адвоката си Оуен бе отхвърлил предложението за споразумение — дори след като До-роти се съгласи да свидетелства срещу него в замяна на отпадане на обвиненията за съучастничество в убийство. Оуен смяташе, че ще се измъкне поради невменяемост. Един експерт, психиатър, зае свидетелското място и надълго и нашироко описа Оуен като социопат. Тази диагноза обаче очевидно не оказа същото влияние върху съдебните заседатели както свидетелствата за болестта на Майкъл. След продължителен процес Оуен бе обявен за виновен по обвиненията за извършване на убийство първа степен.
Миналата седмица Лиз беше подписала договор за закупуване на Лангделовия разсадник и същия ден подаде заявление за напускане в училището; в края на първия срок двайсетгодишната й кариера като учителка по английски щеше да приключи.
За изненада на голямата си сестра Порша поиска счетоводните документи на разсадника, за да ги покаже на настоящия си приятел — Ерик или Едуард, Лиз вече не помнеше името му. Той бе финансист и остана впечатлен от успехите на фирмата, препоръча на Порша да купи дялово участие, докато все още има възможност. Младата жена прекара няколко дни в обмисляне на предложението, сетне се разколеба и заяви, че има нужда от още време, за да вземе решение. Обеща на сестра си да й даде отговор, след като се върне от Карибските острови, където смяташе да прекара февруари и март.
Порша бе прекарала нощта в имението и щеше да придружи Лиз в съда. След арестуването на Оуен младата жена беше останала три седмици в Риджтън, за да помогне в почистването и ремонта. Седмица след прочитането на обвинителния акт обаче Лиз реши, че иска да остане сама, и помоли сестра си да се върне в Ню Йорк. На гарата Порша неочаквано се обърна към нея:
— Слушай, защо не се преместиш при мен?
Лиз беше трогната от предложението, макар че очевидно и самата Порша не го взимаше насериозно.
Градът не беше за Лиз и тя отказа.
Сега тя затвори горните отдушници на оранжерията, за да спре притока от студен зимен въздух, и си помисли: „Ние се сблъскваме със смъртта по различни начини и повечето от тях са много по-прозаични от това да намериш духовете на мъртвите си предци в една оранжерия или да научиш, че съпругът ти е преминал много километри, за да ти пререже гърлото, докато спиш.“ Докато размишляваше върху тези кратки напомняния, че сме смъртни, Лиз се замисли за сестра си и разбра, че стремежът на Порша да страни от нея през всичките тези години не е бил породен от извратеност или жестокост. Не, бягството й от семейството имаше по-проста причина: тя правеше онова, което й бе отредено да стори.
Прекалено много върбови клонки, прекалено много поучения, прекалено много безмълвни като на погребение вечери.
И кой знае? Може би старият Л’Оберже бе променил мисленето си след злополучния урок по плуване на Лиз и се беше качил в леглото на дванайсетгодишната Порша. Все пак тя бе по-красивата от двете.
Понякога тази мисъл й се струваше пълна лудост и непростимо богохулство. Беше се оказало обаче, че лудостта вирее в задния двор на Лиз и ако нощта на бурята (деликатният евфемизъм, с който сестрите наричаха онази случка) я бе научила на нещо, то беше, че има само два непростими гряха: лъжите и нашата склонност да ги приемаме.
Трентън Хек също щеше да е в съда днес. В случая той имаше и друг интерес, надминаващ обикновеното търсене на възмездие. Преди да бъде уволнен като директор на Марсденската психиатрична болница, доктор Роналд Адлър бе отказал да му изплати наградата, която Хек смяташе, че е заслужил. Следващият директор нямаше нито морални, да не говорим за законови основания да изплати сумата, която се оказа, че Адлър дори не е имал правомощия да обещае. И затова отчаяният Хек съдеше Оуен, задето го бе прострелял в гърба.
Застрахователната компания отказваше да плаща за такава злополука и Хек с ужас установи, че да съди Оуен, всъщност означаваше да съди Лиз. Той веднага предложи да оттегли жалбата си, но тя го увери, че той най-много от всички заслужава обезщетение от тази трагедия и въпреки енергичните протести на адвоката си му написа чек за значително по-голяма сума, отколкото беше поискал.