Лиз си даваше сметка, че двамата, тя и Хек, нямат много общи неща, но въпреки това го чувстваше много близък. Все пак, когато той я покани на вечеря миналата седмица, тя отказа. Вярно бе, че Хек се нуждаеше от нещо повече от един фургон и кучето си, но тя не вярваше да може да му го осигури.
Майкъл Хрубек нямаше да присъства на процеса.
В Деня на благодарността по скромна негова молба Лиз го бе посетила в Държавната психиатрична болница във Фремингтън, където той отново се намираше под грижите на доктор Ричард Колер. Отначало Майкъл й се сърдеше, че като пратеничка на Бога е отказала да отнеме живота му като наказание за убийството на президента от деветнайсети век. Очевидно обаче започваше да приема мисълта, че спасяването й е част от някаква сложна небесна сделка, която само той разбираше, и затова се примири да остане на белия свят, колкото му е определено.
Самият Майкъл също беше подсъдим — по обвинения за убийство на съкилийника си преди бягството от Марс-ден. Уликите ясно показваха, че тук става дума за самоубийство и делото се водеше само защото с измъкването си Хрубек бе направил на маймуни и болничните власти, и полицията. Майкъл, както увери адвокатът му, щеше да излезе от съдебната зала не само оправдан, но с по-добър обществен имидж от обвинителя, който (както писа поне един вестник) имаше много по-важни занимания от разследването на смъртта на Боби Рей Калахан, един доказан убиец.
Имаше и други обвинения: кражба на коли, проникване с взлом и умишлено затваряне на двама много сърдити полицаи от Гъндърсън, на единия от които бе счупил и китката, в собствения им багажник. За вината на Майкъл нямаше спор. Той обаче вероятно нямаше да лежи в затвора, уверяваше юристът. Достатъчно беше просто да каже истината пред съда: че е бягал от агентите на Пинкертън, които са го преследвали за атентата срещу Ейбрахам Линкълн.
Майкъл Хрубек бе добър пример за човек, който използва историята в своя полза.
Сега Лиз облече палтото си и извика на сестра си, че е време да тръгват. Отиваха с две коли — след съдебното заседание Лиз възнамеряваше да прекара някой и друг час във Фремингтън.
След Деня на благодарността бе посещавала болницата няколко пъти. Все още се притесняваше от Майкъл, но беше установила, че когато седи с него, понякога в присъствието на Ричард Колер, понякога без него, изпитва огромно удоволствие от компанията му. Когато влизаше в стаята му, той взимаше ръката й нежно и с благоговение, което понякога я трогваше до сълзи. Тя искаше да разбере невероятно сложната основа на тези емоции. Искаше да разбере защо беше предприел онова пътуване, за да спаси точно нея сред всички човешки същества, и защо — макар породена от лудост — тази постъпка я трогва толкова силно.
Тези въпроси обаче надминаваха възможностите на разума й и тя се задоволяваше просто да седи до него в стаята с изглед към покритите със сняг полета, да пие кафе или сода от пластмасова чашка и да разговаря за крави, политика или безсъние — проблем, който измъчваше и двамата.
С неспокойни очи Майкъл я изслушваше, сетне се навеждаше, като понякога докосваше ръката й, за да придаде допълнителна важност на думите си, и изказваше мислите си — понякога логични, понякога нелепи, но винаги изразени така, сякаш са самата Божия истина.
Пък и кой знае, мислеше си понякога Лиз, дали не бяха точно това?