„Я виж ти. Още подаръци… Това ще ги забави, няма спор!“
Хрубек пъхна три от капаните в раницата и излезе. Спря на прашната площадка зад магазина и подуши ръцете си. Миришеха на бензин и на мускус от енота. Той доближи ръце до лицето си и вдиша дълбоко тази миризма заедно с миризмата на пушек от въздуха, дълбоко, дълбоко, толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Въздухът сякаш изпълни слабините му и той почти веднага се възбуди. Разсеяно извади пениса си от гащеризона и започна да го глади с изцапаната си с кръв ръка. Затвори очи, изви глава назад, започна да му се вие свят.
Когато достигна кулминацията, от гърлото му се изтръгна нечовешки звук.
Хрубек изтри ръка в тревата, сетне нагласи шапката си. Пъхна се сред храстите и се сви удобно. В момента се нуждаеше само от още едно нещо и чувстваше, че Господ ще му го изпрати съвсем скоро.
Оуен Ачисън свали голяма купчина брезентови чували от една полица в оранжерията. Работата при езерото вървеше добре и те вече бяха заградили част от ливадата с ниска стеничка от чували с пясък. Мускулите го боляха и той се протегна, замисли се за срещата, предвидена за следващия ден, за пътуването си по-късно през седмицата.
Погледна навън и видя Лиз, която пълнеше чувалите с пясък на брега на езерото.
Тръгна безшумно между растения, чиито имена нито знаеше, нито го интересуваха. Една автоматична клапа за поливане се отвори и изпълни част от помещението с мъгла, като закри растенията и каменните барелефи върху колоните.
Той спря в другия край на оранжерията. Порша вдигна кафявите си очи към него.
— Видях те и реших да проверя какво правиш — каза той.
— Оказвах си първа помощ.
Тя вдигна високо полата си, обърна се с гръб към него И показа мястото точно над свивката на коляното, изцапано с кръв.
— Какво е станало?
— Слязох за тиксо. Наведох се и един шибан бодил се заби в задника ми. Една част остана вътре, чувствам го.
— Сериозно ли е?
— А ти как мислиш? Боли, та се не трае. — Тя се обърна към него, изгледа го от глава до пети и се изсмя. — Знаеш ли, приличаш на истински лорд. Много средновековен вид имаш. Нещо като сър Ралф Лорън.
Тонът й беше подигравателен, но тя веднага се усмихна, сякаш да му покаже, че няма намерение да го обиди. Започна да чопли раничката с нокът, лакиран в същия яркочервен цвят като кръвта, и лицето й се изкриви.
На всяка от ръцете си носеше по четири сребърни пръстена, а на едното й ухо висеше засукана спираловидна обеца. На другото имаше четири сребърни халки. Порша беше отклонила предложението на Лиз за по-практично облекло. Все още носеше лъскавата си златисто — сребриста пола и широката си блуза. В оранжерията бе хладно и Оуен много добре виждаше, че тя не носи сутиен под бялата копринена блуза. Той огледа тялото й и си помисли, че докато жена му с момчешката си фигура може да се нарече привлекателна или хубава, сестра й е направо божествено създание.
— Я да погледна — предложи той.
Тя отново се обърна с гръб към него и вдигна полата си. Оуен включи една настолна лампа и я насочи към бледия й крак. След това коленичи, за да огледа раната.
— Водата наистина ли може да я отнесе? — попита тя. — Имам предвид оранжерията.
— Вероятно.
Порша се усмихна:
— Какво би правила Лиз без цветята си? Имате ли застраховка срещу наводнение?
— Не. Къщата е прекалено ниско, никой не иска да я застрахова.
— И без това розовите храсти сигурно нямаше да са включени.
— Зависи от условията на застраховката. Това подлежи на преговори.
— Адвокатът си остава адвокат.
Той вдигна поглед, но отново не можа да определи дали тя му се подиграва, или само се шегува. Порша продължи:
— Верандата, за която спомена Лиз. Струва ми се, че греши за нея, не мисля, че я е отнесла водата. Татко я събори, за да построи оранжерията за мама. — Тя кимна към една снимка на оранжевочервен розов храст. — Лиз гледа на това място като на светилище. Мама обаче никога не го е обичала особено.
— Мислех, че Рут живееше единствено заради цветята.
— Така смята Лиз. Всъщност татко бе този, който настояваше. Според мен с това целеше да й намира, ако мога така да се изразя, занимание, докато него го няма.
— Не мога да си представя майка ти да изневери. Оуен избърса капка кръв и се вгледа в раната.
— Човек никога не знае. Нали знаеш за тихата вода. Както и да е, може би татко е бил обзет от параноя или нещо подобно.
— Не мога да знам. Никога не съм го харесвал особено.
— О-ох, боли! — изстена тя, когато той бръкна в раничката. — Когато бяхме малки, всяка неделя обядвахме на онази стара веранда. Точно в два часа. Татко позвъняваше с едно звънче и всички трябваше да слезем веднага. Печено, картофи, зелен фасул. Докато се хранехме, той говореше за литература, бизнес, космически пътувания. Понякога за политика. Най-много от всичко харесваше астронавтите.