— Все още ли продават патрони за тази вехтория?
— Деветмилиметрови парабелум.
Хавършам пъхна глава през прозореца на пикапа и погали кучето. То остана неподвижно и погледна отегчено прошарената коса на капитана.
— Добре, Емил, покажи какво можеш. Чуваш ли? Помогни ни да хванем този луд. Добро момче, добро момче. — Хавършам се обърна към Хек: — Не е ли добро момче?
И Трентън Хек — който бе осеменявал изкуствено кучки и беше отглеждал кутренца с капачета на очите; който бе изсмуквал змийска отрова от лапите на следотърсачи и беше карал към ветеринарни болници със сто и двайсет километра в час, за да спаси кучета, които могат да бъдат спасени; който беше застрелвал хладнокръвно с куршума на милосърдието кучета, за които няма никаква надежда, и не говореше на кучетата, освен когато им заповядваше, — Трентън Хек просто кимна на капитана и отвърна уклончиво:
— По-добре да тръгваме, преди следата да изстине.
— По дяволите, как е станало? — изръмжа Оуен. — Той е луд. Не може да бяга! Някоя врата ли са забравили отключена?
— Получило се е известно недоразумение. Не дадоха ясно обяснение.
Натрапникът, който бе събудил Лиз, се оказа Станли Уебър, законно избраният шериф на Риджтън. Беше минал, без дори да я забележи, и Порша го заведе до канавката, където работеше Оуен.
Новините бяха далеч по-смущаващи от неочакваното му посещение.
— За Бога, Стан, това е болница за психично болни с криминални прояви. Нямат ли решетки?
Спомняше си го добре: хлътналите очи, кръглото, бузесто, безумно лице, жълтите зъби. Неистовия му вой: „Sic semper tyranis… Лиз-бон… Здравей, Лиз-бон!“
— Това е непростимо — възкликна Оуен.
Крачеше гневно напред-назад. Беше едър мъж, а характерът му понякога плашеше дори Лиз. Шерифът смутено скръсти ръце.
— Кога е станало? — попита Оуен. — Знаят ли накъде се е запътил?
— Преди не повече от два часа. Чух по радиостанцията. — Шерифът посочи служебната си кола, сякаш да отклони гнева на Оуен от себе си. — Разговарях с Дон Хавършам от щатската полиция. Той е способен мъж. Капитан.
— О, капитан! Брей!
Лиз се втренчи в краката на шерифа — с тежките си тъмни обувки той приличаше не толкова на обществен служител, колкото на воин, изпълняващ бойна мисия. Лъхна лек ветрец. От близкото кленово дърва се посипаха десетина листа, сякаш търсеха убежище от наближаващата буря. Лиз потрепери и забеляза, че кухненската врата е отворена. Стана и я затвори.
Изведнъж отекнаха стъпки и тя погледна към вратата на хола.
Порша спря за момент на прага, сетне влезе в кухнята.
Все още носеше тънкото си, секси облекло, едрите й гърди се очертаваха през копринения плат на блузата й. Шерифът й кимна и тя се усмихна равнодушно. Служителят на реда спря поглед на гърдите й. Дискменът на Порша се показваше от джоба на полата й.
Чуваше се тих ритъм.
— Хрубек е избягал — съобщи й Лиз.
— О, не!
Порша извади слушалката от ухото си. Приглушената мелодия на рокпарчето се чуваше вече по-отчетливо.
— Би ли го изключила? — помоли Лиз и сестра й се подчини мълчаливо.
Лиз, Оуен и Порша застанаха в редица, загледани в гладките теракотени плочки. Тази подредба се стори твърде глупава на Лиз и тя наруши „строя“, за да напълни чайника.
— Кафе или чай, Станли?
— Не, благодаря. Казват, че просто скитал наоколо. Избягал е край Стинсън, на петнайсетина километра от болницата.
На около седемдесет километра от дома им, помисли си Лиз. Тази мисъл я поуспокои — както когато ти е пълен резервоарът или имаш двайсет долара в джоба си; — може би не голямо, но все пак някакво успокоение.
— Значи се отдалечава от тук — отбеляза Порша.
— Така изглежда.
Лиз си спомни как лудият скача, как оковите му дрънчат, как изгаря с поглед присъстващите на процеса. И как се обръща към нея: „Лиз-бон, Лиз-бон…“
Тогава това я накара да се разплаче. Спомняше си този кикот като на хиена, кънтящ в съдебната зала. Искаше й се да заплаче и сега. Тя стисна зъби и се обърна към печката, за да налее чаша билков чай. Оуен продължаваше да обстрелва шерифа с гневни въпроси. Колко души го търсят? Имат ли кучета? Въоръжен ли е? Шерифът издържа мъжки този кръстосан разпит, сетне добави:
— Проблемът е, че не му отдават особено значение. Съобщиха го само по бюлетина. Без да обявяват общо издирване. Затова предполагам, че малко или много са го излекували. Може би са му прилагали електрошок. Сега просто се лута наоколо, бързо ще го хванат…