— Значи, може би все пак не е бил „пробутан“. Може би някой идиот тук се е издънил.
Гримс се почуди дали тази обида не се отнася за него. Директорът си пое дълбоко въздух:
— Чакай малко. Колер не е щатен лекар. Има ли кабинет тук?
Гримс остана изненадан, че Адлър не знае.
— Има. Това е част от споразумението с Фремингтън. Ние осигуряваме база за сметка на приходящи специалисти.
— Той не е приходящ специалист.
— В известен смисъл е.
В отсъствието на полицая Гримс беше възвърнал смелостта си.
— Искам да разбереш какво, по дяволите, става тук и да ми докладваш до един час. Кой е дежурният лекар на Отделение Е?
— Не знам със сигурност. Мисля…
— Питър, трябва да разнищим всичко — тросна се Адлър. — Открий кой е и го изпрати да си ходи. Дай му почивка.
— Да. Почивка ли? Сигурен ли сте?
— И да не е казал и думичка на никого… Интересувам се от тази жена… — Адлър потърси едно листче, намери го и го подаде на Гримс. — Хрубек споменавал ли е името й? Някой изобщо да я е споменавал?
Гримс прочете името:
— Госпожа Оуен Ачисън ли? Не. Коя е тя?
— Била е на „Индиан Лийп“. Свидетелствала срещу Хрубек. Твърди, че е получила заплашително писмо от него през септември, докато нашето момче си е играло с кубчета в Глочестър. Шерифът казва, че съпругът й смята, че Хрубек иска да й отмъсти.
— Риджтън — замисли се Гримс. — На шейсет километра на запад оттук. Няма проблем.
— О? — Адлър обърна зачервените си очи към младия лекар. — Добре. Толкова ме успокои. Кажи сега защо смяташ, че няма проблем?
Подчиненият преглътна и отговори:
— Защото повечето шизофреници не могат да изминат самостоятелно и пет километра, камо ли шейсет.
— А — измърмори Адлър с тон на своенравен оксфордски преподавател. — На какви факти базираш тази преценка, Питър?
Гримс се отказа, замълча и прокара пръсти през разрешената си коса.
— Първо — излая Адлър, — какво ще стане, ако не е сам, докторе? Какво, ако има съучастници? И второ, какво ще стане, ако Хрубек не е като повечето шизофреници? Какво ще стане, ако е изключение, докторе? Тръгвай сега. Научи как точно се е измъкнал.
Гримс събра смелост да каже само:
— Слушам.
И то много бързо.
— Ако това… Чакай малко. Ако това… — Шефът размаха ръце, неспособен да намери точна дума за трагедията, до която можеше да се стигне. — Ако това стане проблем…
— Какво?
— Свържи се с Лоу по телефона. Искам да побъбря още малко с него. О, и къде е този Колер?
— Колер ли? Тази нощ трябва да е в дома за адаптация. Всяка неделя спи там.
— Мислиш ли, че тази вечер е дежурен?
— Не. Днес беше тук в четири и половина сутринта и след сутрешната визитация замина направо за дома за адаптация. Още тогава изглеждаше скапан. Сигурен съм, че вече спи.
— Това е добре.
— Да му се обадя ли?
— Да му се обадиш? — Адлър изгледа свирепо асистента си. — Докторе, наистина, това е последният, ама последният човек, който бих искал да знае за случая. Нито думичка пред него._ Нито… думич… ка._
— Просто си помислих…
— Не, нищо не си помислил. Ти изобщо не мислиш. Бога ми, все едно да се обадиш на шибаното агне и да му кажеш: „Изненада. Утре те колим.“
7.
Парата, издигаща се от пластмасовата чашка с кафе, оставяше мъглива елипса от кондензирана влага по вътрешната страна на предното стъкло.
Доктор Ричард Колер, свит на предната седалка на петнайсетгодишното си беемве, се протегна болезнено и вдигна чашката. Отпи глътка горчива течност и остави пластмасовата чаша върху контролното табло малко по-вдясно от мястото, където се беше намирала преди. Разсеяно загледа новия овал, припокриващ се леко с предния, който вече избледняваше.
Беше спрял на служебния паркинг на Марсденската психиатрична болница. Масивната кола, полускрита под един паянтов навес, бе насочена към една ниска едноетажна постройка близо до главната сграда на болницата.
Дежурната сестра от Отделение Е, приятелка и бивше негово гадже, му се обади в дома за адаптация преди двайсет минути. Разказа му за бягството на Майкъл и го предупреди, че Адлър има намерение да го държи в неведение. Колер изми лицето си с ледена вода, напълни един термос с кафе, сетне изтича при колата си и веднага дойде тук. Влезе в паркинга и избра това място, за да следи болницата.
Сега вдигна поглед към готическата фасада и видя, че няколко прозореца светят. Предположи, че единият от тях е на кабинета на Адлър.
Санитарите наричаха двамата лекари Песа и Котарака и това доста точно описваше отношенията им. Въпреки това Колер все още изпитваше някакво уважение към директора. През петте си години в Марсден Адлър не спираше да води една обречена на провал политическа и финансова битка. Повечето психиатрични болници в щата бяха затворени, заменени с малки, местни лечебни центрове. Все още обаче оставаше нуждата от място за криминално проявените душевноболни, както и за бедни и бездомни пациенти.