Тази вечер обаче той отново влезе в дома за адаптация и се качи по скърцащото стълбище в една тясна стаичка, обзаведена само с походно легло, шкафче и метално огледало, заковано за стената.
Колер свали сакото, разхлаби вратовръзката си и легна на кревата. Погледна през прозореца към бледите звезди, сетне забеляза настъпващия от запад облачен фронт, разделящ небето надве. Беше чул, че се очаква буря. Макар че обичаше дъжда, той се надяваше да няма гръмотевици, защото те ужасяваха много от пациентите му. Щом затвори очи обаче, мигновено забрави тревогите си. Сега единственото, което занимаваше съзнанието му, беше сънят. Той чувстваше настъпването му. Краката го боляха от умора. Очите му се насълзиха. И след по-малко от минута той вече спеше.
3.
Те се подписаха на десетина места и станаха милионери.
На бюрото между двете жени бяха приготвени документите, изписани с изящен шрифт, изпълнени с изрази от рода на „докато“ и „при което“. Клетвени декларации, разписки, данъчни свидетелства, документи за преотстъпване, нотариални актове. Със сериозно изражение и делови вид Оуен преглеждаше всеки документ и казваше, че е попълнен правилно, щом някой поставяше подписа си. Вземаше нотариалния си печат и изписваше името си с писалка „Монблан“, сетне пристъпяше към следващата точка в списъка си. Порша изглеждаше развеселена от държанието му и като че едва се сдържаше да не се пошегува. От друга страна (след шестгодишен брак), Лиз бе свикнала с важниченето на съпруга си и не му обръщаше особено внимание.
— Чувствам се като президента при подписване на някой държавен договор — отбеляза тя.
Тримата се намираха на верандата, седнали около масивното черно махагоново бюро, купено от бащата на Лиз в Барселона през шейсетте. Специално за случая — за разпределянето на имуществото му — Лиз бе изровила отнякъде лакирана апликация, правена от нея преди десетина години. Представляваше украса за приема по повод продажбата на фирмата на баща й и излизането му в пенсия. От лявата страна на постера бе залепена снимка на първата емблема на компанията му, малък, начертан на ръка правоъгълник с надпис: „Л’Оберже и синове ООД“. До нея имаше друга снимка, на огромния рекламен надпис, увенчал фасадата на фирмата при продажбата й: „Л’Оберже Ликър Импортинг“. В полето Лиз прилежно бе изрисувала със зелен и пурпурен флумастер лозови клонки и гроздове. С годините шеллакът бе пожълтял.
Макар че старецът никога не беше обсъждал фирмени въпроси с дъщерите си (нямаше мъжки наследник и „и синове“ беше прибавено само за тежест), Лиз, изпълнителката на завещанието, имаше добра представа за удивителните делови качества на баща си. От честите му отсъствия в детството й знаеше, че е бил отдаден на работата си. До смъртта на майка й и преминаването на наследството към нея и Порша обаче не беше подозирала какво богатство се е натрупало благодарение на този труд: девет милиона плюс тази къща, жилищната сграда на Пето Авеню и една вила близо до Лисабон.
Оуен събираше документите в папки и залепяше на всяка жълт етикет, изписан със стегнатия му почерк.
— Ще ти направя копия, Порша.
— Пази ги внимателно — предупреди я Лиз.
Сестра й стисна устни при този покровителствен тон и Лиз присви очи, потърси начин да й се извини. Преди обаче да намери подходящите думи, Оуен взе бутилка шампанско и я отвори. Наля в три чаши.
— Да пием… — започна Лиз и забеляза, че другите двама я гледат с очакване; изрече първото, което й дойде наум. — За мама и татко.
Чашите им иззвъняха.
— На практика — обясни съпругът й — с това слагаме край на собствеността му. Повечето преводи и такси са изплатени. Все още имаме една отворена сметка. Тя е за хонорарите по прехвърлянето — на изпълнителя, адвокатската фирма и счетоводителя. О, и за онази малка подробност. — Обърна се към съпругата си: — Каза ли й?
Тя поклати глава.
— Какво да ми каже? — попита Порша, без да сваля очи от Оуен.
— В петък получихме призовка. Ще ни съдят.
— Какво?
— Оспорват завещанието.
— Не! Кой?
— Има един проблем.
— Какъв проблем? Нещо си сгафил, а? — Тя го погледна подозрително.
— Не аз. Говоря за проблема с колежа му. Това не ти ли говори нещо?
Порша поклати глава и той обясни, че след смъртта си Андрю Л’Оберже оставил цялото си имущество на съпругата си. След смъртта й парите отивали при дъщерите му, като малка сума била отпусната и за неговата алма матер, един малък частен колеж в Масачузетс.