„Милостта на Калр“ знаеше за кутията и за пистолета, защото аз му бях казала за тях. За воините, които ме обслужваха, тя беше просто поредната кутия от багажа ми, който те не отваряха. Ако наистина бяха второстепенните, на каквито се преструваха понякога, това би бил краят на историята. Но те не бяха второстепенни. Бяха хора, следователно ги гризеше любопитство. Гадаеха, хвърляха погледи изпод мигли, докато прибираха дюшека и чаршафите ми в раклата. Ако не бях тяхна капитана, нещо повече — флотска капитана, отдавна щяха да са преровили багажа ми от първия до последния куфар и да са го обсъдили надълго и нашироко помежду си. Но аз бях тяхна капитана, животът и смъртта на целия екипаж беше в ръцете ми, следователно имах право на тази малка тайна.
Тази каюта бе принадлежала на капитана Вел, преди тя да избере губещата страна в битката на радчайската лорда със самата себе си. Килимите, кувертюрите и възглавничките ги нямаше, останали бяха на Палата Омоу. По нейна заповед стените бяха боядисани в оттенъци на лилаво и зелено, със сложен рисунък, стил и палитра, които Вел беше изкопирала от друга епоха, уж по-благородна и цивилизована от сегашната. За разлика от капитана Вел, аз бях живяла в онази епоха и не съжалявах особено, че е останала в миналото. Бих наредила да пребоядисат стените, но екипажът имаше по-спешни задачи, а и лилаво-зеленият буламач се ограничаваше само до капитанската каюта.
Боговете на Вел, които бяха седели в ниша под боговете на кораба — Амаат, разбира се, главната сред радчайските богове, и Калр, част от името му, — бях заменила с Онази, която се роди от лилията, с една ЕскВар (Еманацията на началото и края) и малка евтина иконка на Торен. Трудно' намерих иконката. Торен е стар бог и не особено популярен, почти напълно забравен освен от екипажите на корабите с неговото име, нито един от които не се намираше в близост до Палата Омоу, а един от тях — аз — бе унищожен преди двайсетина години.
Имаше място за още богове — винаги има. Но аз не вярвах в никой от тях. Екипажът би се смутил, ако оставя личната си ниша празна, но тези трите би трябвало да свършат работа. За мен те не бяха богове, а сувенири, които да ми напомнят за нещо друго. Екипажът не знаеше за какво става въпрос, нито би го разбрал, дори да знаеше, затова аз горях тамян преди трите си божества, когато горях и за боговете на кораба, и точно като Амаат и Калр, те получаваха дължимите си приношения от храна и украсени с емайл медни цветя. Когато видя за пръв път цветята, Калр Пет се намуси, защото цветята бяха обикновени и евтини, а не какви- то — според нейните представи — една Мианаай следва да предложи на своите богове. Беше споделила това с Калр Седемнайсет, с недомлъвки и без да споменава името или чина ми. Не знаеше, че съм второстепенен, не знаеше, че заради това на кораба му е много лесно да ми покаже как се чувства тя, какво казва, където и да го е казала, когато и да съм поискала аз въпросното сведение. Сигурна бе, че корабът ще запази в тайна клюкарстването ѝ,
Два дни след като си генерирахме портал, на път към Атоек в собствения си миниатюрен фрагмент от вселената, аз седях на леглото си и пиех чай от тъм- норозова стъклена чаша, докато Калр Пет прибираше личбите и кърпата от сутрешното хвърляне. Личбите бяха показали стабилен добър късмет, разбира се — само най-глупавата сред капитаните би разчела нещо друго в подредбата на малките метални дискове върху кърпата.
Затворих очи. Усетих коридорите и каютите на „Милостта на Калр“, безупречно бели, без петънце. Целият кораб миришеше познато на рециклиран въздух и почистващи препарати. Декада Амаат беше изтъркала своята част от коридорите и каютите, за които отговаряше. Тяхната лейтенанта, Сейварден, старша на всички лейтенанти от екипажа, тъкмо завършваше инспекцията си, раздаваше похвали и порицания, възлагаше задачите за утре, всичко това със старомодния си изящен акцент. Сейварден беше родена за тази работа, родена беше с лице, което я бележи като член на една от най-висшите къщи в Радч, далечна братовчеда на самата Анаандер Мианаай, богата и отлично възпитана. Отгледана беше с мисълта, че ще командва. В много отношения беше образец на радчайска офицера. Сега, когато говореше с воините от своята декада, така спокойна и самоуверена, приличаше почти на онази Сейварден, която помнех отпреди хиляда години, преди да загуби кораба си и да бъде натикана в спасителна капсула от свой второстепенен. Проследяващото устройство на капсулата било повредено и тя се носила из космоса столетия. След като я намерили и разтопили, след като открила, че всичките ѝ познати и приятели отдавна са мъртви, че собствената ѝ къща вече не съществува, а Радч се е променил драматично, Сейварден напуснала пределите на радчайския космос и няколко години се скитала сама, отчаяна, без цел. Не докрай решена да умре, ако питаха мен, но затаила тайната надежда да налети на някакъв фатален инцидент. Беше наддала на тегло, откакто я намерих, върнала си бе част от изгубената мускулна маса, изглеждаше много по-здрава сега, ала все още някак уморена. Била на четирийсет и осем, когато онзи второстепенен я на- тикал в спасителната капсула. Ако броим и хилядата години космическо скиталчество, значи беше втората по възраст на борда на кораба.