— Съвършено нормално предвид обстоятелствата — казах аз, но имах предвид нещо различно от нея.
— Но не можах да ѝ помогна, защото сте иззели всички лекарства, които бих могла да ѝ дам.
— Да — потвърдих. — Така е. Когато пристигнахме, беше ли взела нещо? — Вече знаех какъв ще е отговорът, но въпреки това попитах.
Медиката примигна, изненадана от въпроса ми, но бързо се овладя.
— Стори ми се, че може да е взела нещо, когато дойде в лазарета от совалката. Но сканирането не показа нищо. Явно просто е била уморена.
Едва доловима промяна в Стойката и също толкова недоловима промяна в емоциите, които прочетох в нея, говореха, че медиката преосмисля в движение значимостта на въпроса ми и странното, пък макар и незначително несъответствие между вида на лейтенанта Тизаруат — видяна с професионалното око на медиката — и показанията на скенера.
— В досието ѝ има ли препоръки за изписване на определени лекарства?
— Не, нищо такова. — Не личеше медиката да е стигнала до някакво заключение. Още по-малко до заключението, до което бях стигнала аз. Но бях събудила любопитството ѝ, макар още да ми беше ядосана. — Последните събития бяха трудни за всички ни. А тя е много млада. И... — Поколеба се. Сигурно се канеше да каже, че вече всички знаят колко съм се ядосала, когато са назначили лейтенанта Тизаруат на „Милостта на Калр“. Толкова ядосана, че да спра да пея цели няколко часа.
Вече целият екипаж знаеше какво означава мълчанието ми. Дори, струва ми се, намираха за успокоително, че разполагат с толкова лесен начин да преценят дали всичко е наред.
— Щяхте да кажете? — подканих я аз, изражението и гласът ми възможно най-спокойни.
— Според мен тя си мисли, че не я искате тук, флотска капитана.
— Така е, не я искам. Факт.
Медиката поклати глава неразбиращо.
— Ако флотската капитана ми прости... Можели сте да откажете назначението ѝ,
Бих могла. Можех да я оставя на доковете на палатата, когато совалката ни потегли, да я зарежа там. Сериозно се бях замислила дали да не го направя. Ска- аиат несъмнено би разбрала и би направила необходимото никой кораб да не докара младата лейтенанта до „Милостта на Калр“, докато не стане твърде късно.
— Дали сте ѝ нещо?
— Само колкото да заспи. Беше в края на смяната ѝ, Само толкова можах да направя. — И точно това я беше ядосало, не само че съм се намесила в работата ѝ, а че не е могла да помогне.
Не се сдържах и хвърлих един бърз поглед на лейтенанта Тизаруат. Спеше, но повърхностно. Сън, от който щеше да се събуди уморена. Все още се усещаше онова подмолно напрежение.
— Медика — казах аз, като насочих вниманието си към непосредствената ситуация, — имате пълно право да сте ми ядосана. Очаквах да се ядосате, очаквах да заявите несъгласието си. Ако не го бяхте направили, щях да остана разочарована. — Тя примигна озадачено, все така стиснала юмруци в скута си. — Имайте ми доверие. — Само това можех да ѝ кажа засега. — Аз съм неизвестна величина, аз съм... не съм от хората, на които обичайно се поверява командването на други хора. — Проблясък на разбиране мина по лицето на медиката, леко отвращение, последвано от смут заради собствените ѝ чувства, които аз без съмнение следях, както тя знаеше отлично. Именно медиката бе поправила имплантите ми, които бях деактивирала и повредила с цел да ги скрия. Освен Сейварден медиката бе единствената на борда на „Милостта на Калр“, която знаеше какво представлявам в действителност. — Просто ми имайте доверие, става ли?
— Не е като да имам избор, нали, капитана? Тук сме отрязани от всичко и всички, нямам на кого да се оплача, поне докато не пристигнем на Атоек. — Стори ми се смутена и ядосана едновременно.
— Можете да се оплачете, щом стигнем там. Ако все още го искате. — И ако имаше на кого да се оплаче, разбира се.
— Флотска капитана. — Тя се изправи, преглътнала другото, което бе искала да каже. Поклони се вдървено. — Мога ли да си вървя?
— Да, медика, разбира се.
Лейтенанта Тизаруат беше проблем. Според официалното ѝ досие, което представляваше сух списък от факти, беше родена и израснала на планета, трето дете на една родитела и второ на друга. Получила бе образованието на радчаи от средна ръка. Показала добри резултати по математика, имала силното желание, но не и таланта да пише поезия, а за история ѝ липсвали и двете. Получавала издръжка от родителите си, макар никоя да не очаквала чудеса от нея. За пръв път излязла в открития космос, когато отпътувала за академията.
Прочетено между редовете, досието ѝ говореше, че не е родена да заеме някакво специално място в къщата си, нито да наследи нечие богатство или пост, нито да осъществи нечии високи очаквания, но пък че родителите ѝ са я обичали и глезели до деня, когато напуснала родната планета, за да постъпи във военната академия. Кореспонденцията ѝ с тях потвърждаваше тези изводи. Не личеше сестрите ѝ, по-големи от нея, да негодуват срещу битието ѝ на всеобща любимка, дори напротив, изглежда, са я глезели също като родителите. „Лекомислена“, беше казала за нея Скааиат Оуер. Аз пък ѝ бях лепнала етикета „вятърничава“, когато за пръв път видях необичайния и несъмнено изкуствен цвят на очите ѝ, Данните от теста ѝ за пригодност потвърждаваха това впечатление. Тези данни не говореха за хладнокръвност. Но не се връзваха и с тревожното униние, налегнало момичето малко след като стъпихме на борда на кораба.