— За повечето от нас — казах, без да крия гнева си и с пълното съзнание, че тя ще разпознае физическите му признаци без значение колко неутрално е лицето ми, — това не са игри.
— Знам и това — каза лордата на Радч. — Наистина. Но някои загуби са неизбежни.
Бих могла да избера всеки от половин дузината отговори, които ми хрумнаха. Вместо това се обърнах и излязох мълчаливо от стаята. Щом прекрачих прага, войната Едно Калр Пет от „Милостта на Калр“, която бе стояла изпъната в стойка мирно до вратата, тръгна след мен, делово и без излишни приказки. Калр Пет беше човек като целия екипаж на „Милостта на Калр", който бе съставен от човешки воини, а не от второстепенни сегменти. Войната си имаше име извън името на кораба, номера на декадата и личния си номер. Веднъж се бях обърнала към нея с името ѝ, Тя бе реагирала с външно безразличие, но лесно долових вълната от тревога и притеснение, която я заля отвътре. Не допуснах повече тази грешка.
Когато бях кораб — и когато бях само един компонент от войсковия транспортен кораб „Правдата на Торен“, — постоянно знаех в какво състояние са офицерите ми. Какво чуват и какво виждат. Всяко дихание, всяко потрепване на мускул ми бяха известни. Хормонални нива, кислородни нива. Знаех за тях почти всичко, ако не броим специфичното съдържание на мислите им, макар че дори за това често можех да се досетя — от опит и защото ги познавах отлично. Не че бих показала това на някоя от своите капитани — за тях то не би означавало нищо, само поток от неразгадаеми данни. Но за мен, по онова време, това бе част от светогледа ми.
Вече не бях своя кораб. Но все още бях второстепенен и все още можех да чета данни несъизмеримо по- добре от всяка човешка капитана. Ала имах само един човешки мозък и можех да обработя нищожна част от информацията, която навремето поемах постоянно и без да се замислям. А дори и с това нищожно количество трябваше да внимавам — когато за пръв път се опитах едновременно да вървя и да приемам информация, се забих право в една от преградните стени на кораба, същото продължи да се повтаря и след това. Изпратих запитване до „Милостта на Калр“, внимателно този път. Бях в голяма степен сигурна, че ще мога да вървя по коридора и да проследя данните за Калр Пет, без да спирам и да се спъвам.
Стигнах чак до приемната зала на палатата без злополуки. Пет беше уморена и страдаше от лек махмурлук. И отегчена, без съмнение, от поста си пред вратата, докато аз разговарях с лордата на Радч. Долових и странна смесица от нетърпение и страх, която леко ме смути, защото нямах представа какъв вътрешен конфликт я предизвиква.
Когато излязохме на централния булевард, висок, широк, ехтящ и настлан с каменни плочи, завих към асансьорите, с които се стигаше до доковете и до совалката, с която да се върна на „Милостта на Калр“. Повечето магазини и кантори по протежение на булеварда, включително разноцветните божества, полазили фасадата на храма — оранжеви, сини, червени и зелени, — изглеждаха неочаквано незасегнати от размириците преди седмица, когато битката на радчай- ската лорда срещу самата себе си бе излязла на открито с гръм и трасък. Граждани, наконтени с ярки палта, панталони и ръкавици и накичени с лъскави бижута, вървяха спокойно по тротоарите. Все едно миналата седмица изобщо не я е имало. Все едно Анаандер Мианаай, лордата на Радч, си беше старата лорда, с много тела, но иначе единна, нераздвоена личност. Но миналата седмица я беше имало и Анаандер Мианаай изобщо не беше единна личност. И то от доста време.
Д окато наближавах асансьорите, внезапно ме заля вълна от негодувание и смут. Спрях и се обърнах. Калр Пет спря след мен, стоеше и гледаше безучастно пред себе си, сякаш вълната от негодувание, която корабът ми бе показал, не идваше от нея. Не подозирах, че хората мога така успешно да прикриват толкова силни емоции, но ето че лицето на войната беше напълно празно, напълно безучастно. Вече бях установила, че всички воини от „Милостта на Калр“ го могат, в по-голяма или по-малка степен. Капитана Вел беше от старомодния вид — или поне хранеше идеализирана представа за „старомодното“ — и бе настоявала човешките ѝ воини да се държат като второстепенни сегменти.
Пет не знаеше, че съм била второстепенен. За нея аз бях флотска капитана Брек Мианаай, повишена заради ареста на капитана Вел и връзките, които семейството ми уж има по високите места. Нямаше представа колко детайлна информация получавам за нея.
— Какво има? — попитах рязко. Смутена бях.
— Капитана? — Безизразен глас. Искаше — разбрах го след незначителното забавяне на сигнала — да я оставя на мира, да насоча вниманието си другаде. Но искаше и да говори.