Но „Милостта на Калр“ се отзова, разбира се.
— Не се тревожи — каза ѝ корабът, гласът му ведър и неутрален в нейните и в моите уши. — Флотската капитана не е ядосана на теб. Действа ѝ. Всичко ще бъде наред.
Вярно. Не на Калр Пет бях ядосана. Затворих информацията, която идваше от нея, и за миг ме заля дезориентиращ поток откъм Сейварден, която спеше и сънуваше, и от лейтенанта Екалу, все така напрегната, която тъкмо пращаше една от своите Етрепи за чаша ча ѝ. Отворих очи. Гражданите в асансьорната кабинка се смееха на нещо, нямах представа на какво и не ме интересуваше, после вратите се отвориха и всички излязохме в просторното фоайе на доковете, стените му нашарени с икони на различни богове, които пътниците биха сметнали за полезни или утешителни. Имаше необичайно малко хора за това време на деня, освен при входа към офисите на пристанищната администрация, където опашка от ядосани капитани и пилоти чакаше реда си да се оплаче на претоварените младши инспектори. Два вътрешносистемни портала се бяха сринали в резултат на размириците от предната седмица, очакваше се същото да сполети и други, а лордата на Радч беше забранила всички пътувания през действащите портали, с което приковаваше десетки кораби в системата с все товарите и пътниците им.
Всички те се отдръпнаха да ми направят път, дори се поклониха леко, все едно че е повял внезапен вятър. Дължеше се на униформата ми, не на друго — чух една капитана да шепне на друга: „Коя е тази?“, чух и прошепнатия отговор на запитаната и на тези около нея, всяка добавяше малкото, което знае. Чух „Миана- ай“ и „специални операции“. Явно това беше изводът, до който бяха стигнали масово хората след събитията от миналата седмица. Официалната версия гласеше, че съм пристигнала в Палата Омоу под прикритие с цел да извадя на светло заговор за държавна измяна. И че през цялото време съм работила за Анаандер Мианаа ѝ. Всяка била и преди пряк участник в събития, получили по-късно своя официална версия, щеше да знае, или най-малкото да заподозре, че и тази версия не отговаря на истината. Ала повечето радчаи живеят в скука и нямат причини да се усъмнят.
Никоя не възрази, когато минах покрай младшите инспектори и влязох във външния офис на главната инспектора. Даос Цейт, нейната асистента, все още се възстановяваше от раните си. Непозната за мен младша инспектора седеше на мястото ѝ, но щом влязох, веднага скочи на крака и се поклони. Същото направи една много млада лейтенанта, при това по-грациозно и хладнокръвно, отколкото очаквах от седемнайсетго- дишно момиче, от онзи тип момичета, които се състоят предимно от кльощави ръце и крака и са достатъчно вятърничави да похарчат първата си заплата за очи с люляков цвят — девойката едва ли се беше родила с такива очи. Тъмнокафявите ѝ куртка, панталони, ръкавици и ботуши бяха спретнати и без петънце, правата ѝ тъмна коса — подстригана късо.
— Флотска капитана — поздрави тя. — Аз съм лейтенанта Тизаруат. — И се поклони отново.
Не отговорих, само я погледнах. И да я притесни погледът ми, тя с нищо не го показа. „Милостта на Калр“ все още не получаваше данни за физическото ѝ състояние, а кафявата ѝ кожа така и не потъмня от изчервяване. Малобройните дискретни игли близо до лявото ѝ рамо говореха за семейство заможно, но не и от най-издигнатите в Радч. Реших, че или притежава свръхестествен самоконтрол, или е глупачка. Нито едното, нито другото ми беше по вкуса.
— Влезте, капитана — каза непознатата младша инспектора и ме покани с жест във вътрешния офис. Отправих се натам, без да кажа и дума на лейтенанта Тизаруат.
Тъмнокожа, с кехлибарени очи, елегантна и аристократична дори в тъмносинята униформа на пристанищните власти, старша инспектора Скааиат Оуер стана и се поклони, когато вратата зад мен се затвори.
— Брек. Тръгваш значи?
Отворих уста да кажа: „Веднага щом ни дадеш зелена светлина да потеглим“, но си спомних за Калр Пет и задачата, с която я бях изпратила.
— Чакам Калр Пет. Явно не мога да тръгна без приемлив сервиз за хранене.
Изненада мина за миг по лицето на Скааиат. Тя знаеше, разбира се, че съм пратила нещата на капитана Вел за съхранение и че нямам нищо, с което да ги заменя. Веднага щом изненадата премина, на нейно място се появи зле прикрит смях.