А тази дума бе важна, една от триадата. Правда, приличие и ползотворност. Никое справедливо действие не може да бъде неприлично, никое благоприличие действие не може да бъде несправедливо. Правдата и приличието, неразривно свързани помежду си, водят до ползата. Въпросът коя и как точно извлича полза беше тема за разговори късно нощем над наполовина празни бутилки арак, но като цяло радчаите не подлагаха на съмнение факта, че правдата и приличието рано или късно ще донесат полза по някакъв богоугоден начин. Никога, освен при най-необичайни обстоятелства, никоя не подлагаше на съмнение факта, че Радч е в най-висша степен справедлив, благоприличен и ползотворен.
Разбира се, за разлика от корабите си, лордата на Радч беше граждана, и не просто граждана, а абсолютна властелина на целия радчайски космос. Аз бях оръжие, което тя бе използвала неведнъж в миналото, за да разшири своите владения. Слугувала ѝ бях. И в много отношения ѝ бях робувала. Имаше и други разлики. Всички тела на Анаандер Мианаай бяха идентични, клонинги, заченати и отглеждани с изричната цел да бъдат нейни части. Всеки от хилядите ѝ мозъци се беше развил около имплантите, които присъединяваха тези мозъци в едно — в нея. В продължение на три хиляди години тя нито за миг не се беше отклонила от идентичността си на Анаандер Мианаа ѝ. Никога бе ограничавана в едно-единствено тяло — за предпочитане в младежка възраст или в първата половина на средната възраст, но понякога и по-стари вършат работа, — никога не я бяха взимали в плен, консервирали в пашкул за десетилетия, а понякога и за векове, докато не възникне нужда да бъде събудена. Никога не я бяха разтопявали безцеремонно, никога не бяха натиквали импланти в мозъка ѝ, за да разкъсват връзки и да създават нови, да унищожат безследно самоличността ѝ и да я заменят с ИИ-то на кораб.
Ако не сте го преживели, едва ли можете да си го представите. Страхът и гаденето, нечовешкият ужас дори след промените, когато тялото вече знае, че е едно с кораба, че личността отпреди вече не съществува, че вече няма коя да скърби за смъртта ти. Това продължава седмица, понякога и по-дълго, докато тялото и прилежащият му мозък се адаптират към новата ситуация. Страничен ефект, който вероятно е можел да бъде елиминиран или най-малкото облекчен. Но какво значение има временният дискомфорт на някакво си тяло? Едно тяло от десетки и дори стотици е без значение, стресът, на който го подлагат, е просто краткотрайно неудобство. Ако кризата е твърде силна или не отмине достатъчно бързо, тялото просто бива унищожено и заместено с ново. Има предостатъчно тела на склад.
Ала сега, когато Анаандер Мианаай бе обявила, че повече няма да се произвеждат второстепенни — ако не броим пленниците, които все така спяха консервирани в пашкулите си в трюмовете на гигантските транспортни кораби клас „Правда“, хиляди тела, замразени в очакване, — нямаше нужда проблемът изобщо да се обсъжда.
Като капитана на „Милостта на Калр“ имах собствени покои — каюта три на четири метра, цялата обточена с пейки, които изпълняваха допълнителната функция на ракли. Една от пейките служеше и за легло, а вътре в раклата ѝ, под кутиите и куфарите с личните ми вещи, имаше една кутия, която корабът не можеше нито да види, нито да усети. Човешките очи можеха да я видят, та дори да са очи на второстепенен сегмент. Но никой скенер и механичен сензор не можеше да улови кутията, нито нея, нито пистолета вътре, нито мунициите за пистолета — куршуми, които пробиваха всичко познато във вселената. Как е постигнато това оставаше мистерия — не само необяснимите куршуми, но и защо светлината, която се отразяваше от кутията и пистолета, е видима за човешките очи, но не и за камерите, да речем, които в крайна сметка работят на същия принцип. Нещо повече, корабът не виждаше празнина на мястото на кутията — празно място, което да събуди подозрение,-а просто виждаше нещо, което от негова гледна точка логично би трябвало да се намира там. Във всичко това нямаше смисъл. Ала точно така стояха нещата. Кутията, пистолетът и мунициите бяха произведени от чуждата раса пресгер, раса с неясни цели. От тях се боеше дори Анаандер Мианаай, нищо че контролираше гигантските пространства на радчайския космос и командваше безчетни армии.