— Вероятно ще започна да работя върху последния си доклад за „Юкон Коул“ — отговори Мърсър.
— Не си въодушевен от перспективата.
— Да. Това е вторият ми договор след Аляска, но работата вече не ме интересува. Промених се и не знам защо.
— Така е. Просто досега не искаше да го признаеш. — Хари погледна Мърсър и видя, че приятелят му се нуждае от откровеност. — Самотен си. Аги ти липсва, но не можеш да се върнеш при нея. Аз предпочетох да остана ерген и този начин на живот ми харесва. Ти обаче си различен. Да си единак, не е за теб. Аз не се ожених, защото не исках да си създавам неприятности, но ти си остана сам, защото се страхуваш от жените.
Мърсър се изненада от думите му, защото изобщо не ги очакваше.
— Нямах предвид личните си взаимоотношения, но защо мислиш, че се страхувам от жените, по дяволите?
— Вярно е. След смъртта на Тори се страхуваш да не загубиш някого отново, затова се държиш на разстояние от хората, особено от жените. А откакто скъса с Аги, не си позволяваш да изпитваш каквито и да е чувства. Затвори се в себе си, защото се боиш да не те огорчат отново. Бих казал, че в момента се страхуваш да живееш, дори повече от мен.
— Глупости — ядоса се Мърсър.
— Засегнах болезнено място, нали?
Мърсър не отговори. Още тъгуваше за Тори. Изпитваше гняв към себе си, защото не бе предотвратил смъртта й. Беше с нея, когато бе убита от стрелец на ИРА, и още се обвиняваше, че не му бе попречил, макар да нямаше възможност да го направи.
— Извинявай. Може би не трябваше да го казвам.
— Да. Не мисля, че се страхувам да живея. Боя се да не ме огорчат.
— Кой не се бои? Това е присъщо на хората. Всеки път, когато се сближиш с някого, рискуваш да те разочароват. Мисля, че отдавна си готов да приемеш самотата, но Аги ти напомни за реалната цена, която плащаш. Не си същият, откакто се разделихте.
Мърсър се замисли върху думите му.
— Смятам, че това се дължи на опасностите, които преживяхме заедно. Липсва ми вълнението.
— Убеден съм, че е така. Никога не съм се чувствал по-жизнен, отколкото през войната. Няма нищо по-вълнуващо от това да те преследва японска подводница или да оцелееш след атака на камикадзе. Мислиш ли, че оцеляването след рухването на петролната сонда, пожарът на танкера и другите неща в Аляска накърниха бронята ти и Аги проникна през цепнатината?
— Хванала ме е в момент на уязвимост?
— Не, хванала те е в период, когато за разлика от друг път си изпитвал чувства. Ти не си непоправим отшелник, за какъвто се смяташ.
Мърсър не можа да отхвърли обвинението, но не беше и готов да признае истината.
— Е, и какво да направя?
— Откъде да знам, по дяволите? — засмя се Хари. — Аз наистина съм непоправим отшелник, за какъвто се смятам.
— Негодник — усмихна се Мърсър.
— Но мисля, че този разговор ти се отразява добре. За пръв път говориш за това, което означава, че вероятно си започнал да преодоляваш проблема. Нямам много опит в това отношение, за да ти помогна, но съм готов да слушам. — Хари облече шлифера си. — Сега работи върху доклада си, а в четири ще се срещнем в „При Дребосъка“.
— Добре — съгласи се Мърсър.
Мърсър се бършеше с хавлията, когато телефонът иззвъня. До четири оставаха двайсет минути и той помисли, че му се обажда Хари, за да го накара да побърза, затова вдигна слушалката и каза:
— Спокойно. След минута ще бъда при теб.
— Доктор Филип Мърсър? — попита непознат женски глас.
— Да, аз съм Филип Мърсър.
— Ако обичате, изчакайте да ви свържа със заместник-държавния секретар Хайд.
Жената го свърза, преди Мърсър да разбере дали е чул правилно.
— Доктор Мърсър, обажда се Прескът Хайд, замест-ник-държавен секретар по проблемите на Африка. Надявам се, че не ви безпокоя.
— Не, сър, съвсем не.
— Хубаво. — В гласа на Хайд прозвуча известна закачливост, която може би не беше пресилена, но със сигурност беше заучена. — Изненадан съм, че ви намирам вкъщи в понеделник следобед, но Сам Бекър ми каза, че имате необичайно работно време.
Мърсър познаваше Сам Бекър, шеф на Агенцията за национална сигурност. Двамата бяха работили заедно по случая в Хавай. Споменавайки името на Сам Бекър, Хайд искаше да покаже, че е проверил Мърсър и знае за репутацията му. Мърсър изпита желание да се ядоса, но установи, че по-скоро е заинтригуван.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин замест-ник-държавен секретар?
— Моля, наричайте ме Бил. Сам ми каза, че всички ви наричат Мърсър. Така ли е?
— Да. Наред с другите имена.
— Отлично. Хубаво е да се знае, че момчетата от АНС имат точна информация — засмя се Хайд. — Ще говоря без заобикалки. В края на краищата, и двамата сме заети хора.