„Но кой днес живее само с един хляб? Хората искат много, ако може — всичко“ — ядоса се младият и продължи към селото на вдовицата.
Седем години по-късно той отново дойде при отшелника, набързо му припомни кратката среща с него и добави объркано:
— Вчера децата на вдовицата ме прогониха с нейно съгласие. За годините, които работих и помагах по имотите им, ми дадоха само една стара кола. Като спрях да нощувам при приятел извън селото, крадци разбили колата и я откарали неизвестно къде с всичките ми пари, дрехи, ценни вещи. Вече нямам нищичко свое! Каква е вината ми?
— Ако преди време ми беше казал, че отиваш, за да помогнеш на майката в отглеждането на децата й и да я подкрепиш в самотата, щях да ти кажа, че ще получиш част от имотите й. — утеши го старецът: — Те все още си здрав и силен, ще намериш скромна девойка, ще създадеш свое семейство, ще ви даде Бог и деца…
— Но кой ти каза за неблагодарниците и крадците тогава? — прекъсна го мъжът, защото не можеше да се раздели с мисълта за загубата.
— Който иска два хляба за себе си, и шепа злато да му дадат, няма да се насити. — просто отвърна старецът и покани окаяния: — Ако днес нямаш хляб и подслон, остани при мен, за да разбереш, че не си загубил нищо. Утре ще продължиш към твоето село.
Гостът остана в малкия скит и спа на твърд одър. Сутринта с учудване забеляза, че едната дреха на раменете му стига, за да се върне при родителите си спокоен, където все щеше да припечели за насъщния хляб. Нали мъдрият старец му каза, че може да си намери и девойка по прилика?