От дъното се чу глас:
— Мъжо, само с молитви може да не стане. Пипни я да видиш как гори!
Разтревожен, Хулиан пристъпи напред.
— Нека да я видя!
Мъжът погледна жена си, която всеки миг щеше да избухне в плач.
— Моля те! — промълви тя.
Той кимна и хвърли поглед на Хулиан.
— Вървете — отстъпи.
— Елате с мен — жената през сълзи покани Хулиан и двамата се насочиха към дъното на къщата, където лежеше момиченцето.
Тогава стопанинът се обърна към Амелия, за да се пазари.
— Докато мъжът ви преглежда детето, кажете колко можете да платите?
Алонсо го погледна с омраза. Този човек беше олицетворение на неблагодарността. С голямо удоволствие би му разполовил главата.
Амелия си помисли същото.
Но не бяха в позиция да проявяват капризи.
И започнаха пазарлъка.
III.
— Гаден обор! Спасих дъщеря му да не умре още тази нощ, а за отплата ни праща в гадния обор — Хулиан беше възмутен.
— Колко му плати?
— Половината от всичко, което имаме.
— Мамка му! Ако вземем предвид колко се е повишил индексът на потребителските цени от този век до 2016, щеше да ни излезе по-евтино да спим в хотел „Риц“.
Чу се кудкудякане на кокошка, неизвестно дали за да се съгласи с него или да го накара да млъкне и да я остави да спи.
Тя не беше единствената им компания в обора. Още няколко кокошки и два вола се чувстваха също така притеснени, както и те. В крайна сметка това беше техният дом, а не на тримата двуноги с недоволни физиономии. И особено на онзи, който не спираше да се оплаква.
Алонсо мълчеше.
Амелия попита Хулиан как е малката.
— Гореше от температура. Дадох й парацетамол и й инжектирах антибиотик, докато майка й отиде да донесе вода, за да й сложим студени компреси по цялото тяло. Утре пак ще я прегледам. Ако изкара нощта, ще се оправи.
Амелия му благодари.
Алонсо продължаваше да мълчи.
Кокошката отново изкудкудяка.
Най-сетне Алонсо продума:
— Време е да спим.
IV.
Два часа по-късно и тримата все още бяха будни, с отворени очи като бухали. Дори Алонсо, свикнал с всякакви затруднения от битов характер, не бе успял да заспи.
— Амелия…
— Да.
— Разкажи ми за Бернардо дел Карпио.
— Опитвам се да заспя — оплака се Хулиан. — Ако започнем да приказваме…
— И аз не мога да заспя — отвърна му боецът, — затова искам да науча нещо повече за този рицар. Нали така или иначе отиваме в неговия замък. Вероятно тъкмо той е затворил Елиас Сотока.
— Мислиш ли, че наистина е зов за помощ? — попита Амелия.
— Твърдо съм убеден. Ако Сотока е толкова добър агент, колкото казва Ернесто, и се крие от Министерството, защо тогава би ни търсил? Никой не знае за него. Би могъл да си живее щастливо във време, което познава като петте си пръста. Нужна му е помощ. Сигурен съм.
— Да. А мислиш ли, че великият Бернардо го държи заключен? — продължи Хулиан.
— Че кой друг?
Амелия се замисли над думите на колегите си.
— А на теб как ти се струва, Амелия?
— Знам, че навсякъде, където показахме портрета на Сотока, всички се плашеха от образа му.
Алонсо почувства, че теорията му се потвърждава.
— Защото е преследван от господаря на замъка и ако покажат симпатия към него… Или ако решат да му помогнат… Страхуват се да не ги сполети същата съдба.
— Има логика — призна Хулиан.
— Амелия, разкажи ми всичко, което знаеш за Бернардо дел Карпио — настоя Алонсо.
Младата жена въздъхна дълбоко и го предупреди, че историята ще бъде дълга. Понеже Алонсо не се впечатли особено от това, тя започна да разказва:
— Не се знае кое е легенда и кое истина, но ако всичко написано за него е вярно, тогава става дума за истински герой. Ако обаче е измислица, значи е никой. А най-добрите историци, които познавам, считат, че е легенда.
— Тогава ми разкажи легендата.
— Има няколко. Дори се говори, че бил от франкски произход и участвал във войските на Карл Велики. Най-подробната легенда обаче твърди, че бил син на дон Санчо, графа на Салданя, който се влюбил в Химена, сестрата на крал Алфонсо II Целомъдрения.