— Не искам да си представя защо са му прикачили такъв прякор — пошегува се Хулиан.
— На какво е бил крал този негодник?
— На Астурия. Затворил в тъмница бащата на Бернардо, а сестра си пратил в манастир. Никога не им простил, че тайно се оженили и че тя забременяла, още преди да стъпи под венчило.
— Или че дон Санчо е бил по-малко „целомъдрен“ от него — подхвърли Хулиан. — Щом нарекат някого така, значи е импотентен или потиснат. Едно от двете.
Алонсо се съгласи. А после се обърна към Амелия:
— А какво станало с детето?
— С Бернардо? Алфонсо Целомъдрения го отгледал като свой собствен син и той се превърнал в най-добрия войн на кралството. Когато узнал за тъжната съдба на баща си, когото дори не познавал, Бернардо започнал да моли милост за него. Кралят му дал много лъжливи обещания, че ще го освободи, за да накара племенника си да се сражава с все същия плам.
— Подал е морковче на магарето, за да тича след него.
— Точно така. Само че магарето никога не стигнало моркова. Когато Бернардо най-накрая стигнал до баща си, той вече бил мъртъв.
— Целомъдрен мръсник! — възмути се Хулиан.
— Да, според легендата за Бернардо. Според други, по-достоверни източници наистина е бил целомъдрен, защото нямал интимни отношения с кралицата и затова останал без наследници. Алфонсо започнал Реконкистата8, основал град Овиедо, бил ключова фигура за обединението на княжествата, а също така и сложил начало на Пътя от Астурия към Сантяго9…
Алонсо остана поразен.
— Оттеглям си думата „негодник“… Моля те, продължи да разказваш легендата за Бернардо! Какво станало след смъртта на баща му?
— Предявил претенции към короната като племенник на краля. Но не я получил. Тогава помолил да му разрешат да се оттегли в замъка „Салданя“, за да оплаква несгодите на съдбата си.
Личеше си, че Алонсо е много впечатлен.
— Може да е легенда, но по мое мнение историята е много красива.
Хулиан се прозя.
— Моля ви, ще поспим ли малко? За цената, която платихме за хотелчето, поне това може да направим.
Всички отново легнаха върху сламените рогозки, за да се опитат да поспят.
Алонсо обаче не успя да мигне цялата нощ.
V.
Дъските на обора бяха зле сковани. Студът проникваше през хиляди цепнатини. Когато съмна, оттам влязоха и първите утринни лъчи.
Алонсо ги посрещна буден и радостен от изгрева на слънцето.
Огледа се наоколо. Другарите му още спяха, но той имаше нужда да стане. Малкото погълната храна се бунтуваше в стомаха му и затова изпитваше необходимост да се облекчи. Взе торбата си (никога не се разделяше с нея) и внимателно излезе, за да не смути съня на Амелия и Хулиан.
Щом напусна обора, тръгна към близката горичка, където облекчи стомаха и душата си. После откъсна няколко листа и се избърса. Остро почувства липсата на тоалетна хартия, с която бе свикнал в апартамента си. „Започвам да се размеквам“, каза си наум.
Едва беше направил и две крачки обратно към обора, когато чу притеснените гласове на Амелия и Хулиан. Забърза се и потърси място, от което да наблюдава случващото се. С яд установи, че в далечината група мъже в униформи извеждаха спътниците му от обора. Отвън ги чакаше същият тип, на когото бяха платили куп пари за мизерния подслон. Войниците вързаха ръцете на другарите му и ги поведоха, като преди това връчиха кесия — вероятно пълна с пари — на предателя.
Първата мисъл на Алонсо бе да се спусне и да спаси Амелия и Хулиан, но преброи дванайсет войници. Не беше проблем, че са толкова много, защото в торбата си имаше модерно оръжие, с което можеше да ги ликвидира за нула време, но приятелите му бяха под директна заплаха. Нея я водеха с изваден кинжал, а него — със сабя, с опакото на която освен това му нанесоха и здрав удар. Не можеше да очисти враговете си, без и другарите му да пострадат.
С огромно съжаление Алонсо остана да наблюдава как ги отвеждат. Въпреки тревогата си се усмихна, защото чу как Хулиан нарече „копеле“ бащата на момиченцето, което бе спасил предната вечер. Алонсо си помисли, че примерът му е заразителен дори и в XXI век.
И така, реши да изчака удобен момент да се покаже от прикритието си.
Докато стоеше там, мислеше само за две неща — каква участ очаква другарите му и как саморъчно да убие човека, който ги бе предал.
8
Така се нарича войната на християните срещу маврите, завладели Пиренейския полуостров през 711 г. — Б.пр.
9
Поклоннически маршрут, водещ до манастира, в който се пазят мощите на Апостол Яков. — Б.пр.