Скоро групата продължи пътя си и тя успя леко да се приближи до Хулиан.
— Алонсо ни следва.
— Откъде знаеш?
— Даде ми сигнал с огледало. Аз пък му направих знак да не се намесва.
— Защо? Удариха те, а на мен за малко да ми извадят червата.
— Трябва да изпълним мисията, а тези мъже ще ни помогнат да влезем в крепостта, в която искаме да отидем. Освен това, ако искаха да ни убият, вече щяха да са го сторили. Със сигурност обаче ще го направят, ако Алонсо ги нападне.
Водачът на групата с лек тръс се приближи до пленниците.
— Млъквайте!
Те се подчиниха и продължиха да крачат напред.
След два часа пристигнаха. Охранителите им проявиха любезността да ги качат на два коня, защото замъкът се намираше на стръмен склон, по който трудно биха успявали да следват хода на животните. Нямаше съмнение — искаха да ги заведат живи при господаря си.
Точно пред портите ги накараха да слязат от седлата.
— Замъкът „Салданя“. Сега от него са останали само руини — прошепна Амелия.
— А този тук е цял и невредим. И пълен с гадове — отвърна Хулиан, все по-отчаян.
В далечината Алонсо ги наблюдаваше с бинокъл. Поклати глава. Щом влезеха в замъка, спасяването на другарите му идеше да бъде още по-трудно.
IX.
— Прекрасен е!
Хулиан направо се изуми. Бяха задържани, вързани и малтретирани, а Амелия разглеждаше запленена салона на замъка и украсата по стените.
— Какво му е прекрасното, Амелия? По дяволите, ще ни убият! В най-добрия случай, защото може първо да ни подложат на средновековни мъчения. Сега тук са по-модерни от всякога.
— Аз съм историк. Прекарала съм безброй часове в изучаване на тази епоха и винаги съм мечтала да вляза в дворците, които по мое време вече са се превърнали в развалини, и да ги видя каквито са били. А сега се намирам точно в такъв.
И с усмивка отново се загледа в помещението.
— През шести век тук, на възвишението Ла Мортерона, вече е съществувала крепост. В нея кантабрийските благородници се укривали от вестготските нашественици, но не успели да им устоят. Били са победени от крал Леовихилдо.
— Радвам се.
— После — продължи Амелия — замъкът бил превзет от арабите след битката при Гуадалете10…
Историческият преглед на Амелия бе прекъснат от гласа на един слуга:
— Направете път на граф Салданя!
Хулиан погледна Амелия.
— Сега ще се запознаем с настоящия му господар, Бернардо дел Карпио.
И наистина — веднага след това в салона влезе графът, придружен от свитата си.
Щом го видяха, двамата агенти останаха смаяни. Това беше Елиас Сотока.
Лицето му бе поостаряло с годините, но в очите му имаше същия жив блясък, който бяха видели на снимката в кабинета на Салвадор. Само косата му беше различна. Пак приличаше на лъвска грива, но не тъмна, както някога, а посивяла.
Елиас Сотока — сега Бернардо дел Карпио — се приближи до тях и се засмя. След това заповяда на хората си да ги развържат и да ги оставят насаме.
Един от войниците го предупреди за опасността, на която се излага, ако остане без охрана с пленниците. Жената била вещица и имала странни амулети, които издавали звуци. Елиас отново му нареди да излезе, ако не иска да си изпати.
Когато останаха сами в залата, той ги огледа от глава до пети.
В паниката си Хулиан подметна хаплива шега:
— Е, какво, харесваме ли ти?
— Тя повече от теб.
— По този въпрос сме на едно мнение. И на мен тя ми харесва повече от теб.
Елиас го погледна сериозно.
— Откога в Министерството работят палячовци? Още една шега и ще накарам да те хвърлят от зъберите на кулата, глупако.
Хулиан счете, че моментът е подходящ, за да млъкне.
— Не ви познавам. Откога сте в Министерството?
— Малко повече от две години — отвърна Амелия.
— Бяхте трима. Къде остана третият?
Двамата замълчаха. Сотока обаче не изглеждаше много разтревожен.
— Нищо, ще го открия. Седнете, моля!
Амелия и Хулиан се подчиниха, а Елиас се настани на стола срещу тях.
— Какво става, „Реал Мадрид“ успя ли отново да спечели Купата на Европа?
— Да — отговори Хулиан.
10
През 711 г. арабските нашественици побеждават християнския крал Родриго в битката мри река Гуадалете, което разчиства пътя им за завладяване на целия полуостров. — Б.пр.