„Какво още може да ми се случи днес?“, си помисли Алонсо и се надигна. „В девети век може да нямат телевизия, но и тук не скучаят.“
Насочи се към мястото, откъдето идваха виковете. След молбите започнаха „не“-тата. А после остана само плачът на жената.
Опита се да разузнае ситуацията, без да бъде забелязан. На малка полянка в гората, обградена с дървета и храсти, девойка на не повече от шестнайсет години лежеше на земята. Дрехите й бяха разкъсани на парцали и разкриваха голите й гърди. Тялото й беше изложено на показ от главата до петите.
Девойката бе наобиколена от трима мъже, облечени по подобие на войниците, заловили Амелия и Хулиан. Двама бяха зад нея и държаха ръцете й, а третият вече си сваляше панталоните.
Налагаше се да действа светкавично. Не му хрумна друго, освен да свирне с уста и веднага да се премести.
Мъжете се заковаха на място, а момичето се възползва от стъписването им, за да се изправи на крака. Но не за дълго, защото с един шамар отново я повалиха на земята. После я зарязаха — ново подсвирване от друго място ги накара да се почувстват обсадени.
— Насам — извика един от тях и се шмугна в храстите със сабя в ръката.
Изчезна сред зеленината и повече не се появи. Алонсо го закла на момента.
Другите двама започнаха да го викат.
— Санчо! Санчо!
Санчо не отговори.
Много предпазливо и с готови оръжия те се приближиха до мястото, накъдето бе тръгнал първият бандит. Само след две крачки пред очите на единия се мярна кинжал. Не можа да го избегне.
Единственият оцелял от тримата не знаеше дали да пристъпи напред или да хукне в обратна посока. В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Предпочете да сграбчи полуголото момиче и да го използва като щит.
Подсвиркванията продължиха да идват от всички посоки и това да го накара да започне изнервено да се върти и да влачи момичето с нож, допрян до бялата му шия.
В паниката си обаче не бе предвидил, че девойката може да поеме инициатива. С всички сили тя заби юмрук в слабините на насилника си и успя да се отскубне от него.
Алонсо прецени, че моментът е удобен да го нападне и изскочи от храстите със сабя в ръка. Очите му горяха, както винаги, когато се превръщаше в машина за убиване.
— Хайде, покажи ми колко струваш, кучи сине!
Въпреки заканата, той реши да даде възможност на противника да извади сабята си. Тогава забеляза, че ръката му трепери и се засмя.
На въоръжения мъж не му беше до смях. Реши, че може би е време да преговаря.
— Пусни ме да си ида!
— Не става.
— Кълна се, че няма да те преследвам… Няма да съобщя за теб.
— Ще те убия. И знаеш ли защо?
Човекът погледна към момичето.
— Роднина ли ти е?
— Не, но не е нужно да ми е роднина, за да я спася от обезчестяване. Това е една от причините да те убия. Другата е, че имаш моя ръст.
И като каза това, Алонсо му се нахвърли. Насилникът едва успя да отбие първия удар. При втория изпусна сабята си. При третия загуби главата си.
Алонсо се обърна към момичето.
— Покрий се!
Но вместо да се покрие, тя се спусна и го прегърна.
— Ангел! Вие сте ангел!
Кралският войн промени изражението си. Думите на тази девойка му напомниха за Бланка, когато я спаси от побоя на новия й съпруг, като се престори на призрак. Също като в „Дон Хуан Тенорио“12.
После се огледа наоколо. Току-що бе убил трима души. Ако беше ангел, без съмнение бе ангел на унищожението.
— Не съм никакъв ангел. Хайде, покрий се! — повтори той, като й подаде дрехите, които бе свалил от последната си жертва. Тя започна да се облича.
— Искаш ли да те придружа до дома ти?
На лицето на девойката се изписа тъга.
— Вече нямам дом. Родителите и братята ми загинаха. Къщата ни беше опожарена. Нямам си никого.
Алонсо почувства жалост към нея, но настроението му скоро се промени, защото момичето продължи:
— Имам само вас.
В момента само това му липсваше — да се повлече след него. При всяко положение обаче не можеше да я остави сама по тези места. Това се явяваше още един проблем, но щеше да го реши, когато му дойдеше времето.
— Как се казваш?
— Беренгела. А вие?
— Алонсо.
Внезапно се чу се цвилене на кон. Алонсо се усмихна.
12
Испанска романтична драма (1844) от Хосе Сориля, пресъздаваща мита за Дон Жуан. — Б.пр.