— Защо се усмихвате?
— Тия бандити са ни оставили чудесен подарък. Конете си — отвърна Алонсо и за последен път погледна към мъртвите мъже.
XI.
Вечерта Хулиан и Амелия бяха отведени в банкетната зала. Там завариха Елиас, който ги чакаше, застанал прав до голяма камина. Беше отворил торбите с багажа им и на масата до него стоеше аптечката на Хулиан.
— Ще ми свърши чудесна работа — каза Елиас. — Тук, щом задуха севернякът, настинката ти е сигурна.
Хулиан веднага възрази:
— Не пипай нещата ми!
— Сега са мои. Лекар ли си?
— Фелдшер. От Гражданска защита.
— От кое време?
— Вербуваха ме през 2014.
— Фелдшер от двадесет и първи век тук може да бъде по-ценен и от Рамон-и-Кахал13.
Хулиан започна да се изнервя.
— Кога имаш намерение да ни пуснеш?
— Не сега. Да видим какви други играчки носите. Чувствам се като дете на Бъдни вечер.
Елиас продължи да рови в нещата им и намери снимката си.
— Какво нещо е старостта! А какъв бях навремето…
После видя и портрета от Веласкес.
— Веласкес?
Амелия кимна.
— Предпочитам Гоя.
Тършуването в багажа им продължи, докато Елиас не намери картата.
— Тази барака край реката ли е порталът?
— Да. Не знаеш ли за него?
— Не. Аз влязох през друг, близо до Ковадонга.
После грабна интертемпоралния мобилен телефон и го запрати в огъня.
— Луд ли си? — упрекна го Хулиан.
Амелия веднага разбра всичко.
— Не е било зов за помощ. Искал си да дойдем и да ни задържиш, нали?
— Точно така.
Сотока плесна с ръце и вратата се отвори. Двама стражи застанаха отстрани, а след тях влезе цяла свита от слуги с подноси с храна. Прасенца, патици, зайци, плодове…
Елиас се приближи до един от стражите и му показа картата.
— На това място има порутена колиба. Изгорете я!
Амелия и Хулиан изпаднаха в паника.
— Не можеш да постъпиш така — примоли се младата жена.
— А защо не? Направих същото и с портала, през който дойдох.
Елиас ги покани с жест да седнат на масата и им се усмихна като добър домакин.
— Време е за вечеря.
XII.
Ако при пристигането си в селото Алонсо беше видял колко страх буди у хората образът на Елиас Сотока, то сега имаше възможност да се убеди, че Беренгела не правеше изключение в реакцията си към него.
Вече се бе свечерило и Алонсо реши да устрои лагер за през нощта. Имаха всичко необходимо, за да не студуват. Мъртвите войници вече не се нуждаеха нито от кожуси, нито от коне, а накладеният огън приятно ги стопли.
— Бернардо дел Карпио е безсмъртен.
Алонсо погледна девойката и се усмихна:
— Никой не е безсмъртен, вярвай ми. Виждала ли си го някога?
— По тези земи всички го познаваме. Когато закъснеем с изплащането на десятъка от реколтата или животните, минава да ни напомни.
— Разкажи ми как изглежда.
— Сива коса. Силен. Служи си еднакво добре и със сабята, и с думите. Щом те погледне, имаш чувство, че те пронизва с очи.
Алонсо се замисли. Същото му бе хрумнало, когато за пръв път видя портрета на Елиас Сотока.
Внезапно дочу шум от препускащи коне. Веднага угаси огъня и заповяда на момичето да мълчи.
После отиде да види кой идва.
Покрай него премина сбита от половин дузина конници. Двамата, които яздеха начело, носеха в ръцете си запалени факли, за да осветяват пътя.
Отиваха към реката.
XIII.
Храната си стоеше в подносите почти недокосната. Единствено Елиас ядеше със завиден апетит.
— Извинете, че няма вилици, но още не са измислени.
Хулиан и Амелия не отговориха. Знаеха, че Алонсо може да ги освободи от Сотока, но, колкото и да се стараят, нито един от тримата не би могъл да напусне IX век.
Елиас продължаваше с непоклатимо безгрижие да разкъсва месото с ръце.
— Доколкото виждам, само аз имам апетит — подхвърли към гостите си.
После преглътна хапката си и реши да им демонстрира познанията си за механизмите на действие на Министерството:
13
Сантяго Рамон-и-Кахал (1852–1934), испански лекар, носител на Нобелова награда през 1906 за изследвания в областта на нервната система. — Б.пр.