— Ти си жена, но си умна — Елиас се взираше съсредоточено в Амелия. — Затова си началник на патрула. — После премести погледа си върху Хулиан и добави: — Който лекува, не убива.
— Какво искаш да кажеш? — попита Хулиан.
— Ами сигурно третият, който не е с вас, е силовият елемент. От коя епоха е спътникът ви?
Амелия реши да даде материал за разговор на домакина им. Може би щеше да успее да узнае полезна информация, която да им позволи да се измъкнат.
— 1570. Войник е от елитните войски на Фландрия.
— Значи е добър боец.
— Разкажи ни твоята история!
— Разбира се. Как бих могъл да откажа, щом ме моли такава хубава жена?
Елиас започна да разказва за пристигането си на това място и в това време.
— След бунта на Лейва реших, че Министерството не е за мен. Тормози агентите си. Кара ги да спасяват някакви негодници, чиято единствена заслуга е, че са попаднали в учебниците по история, а забранява на своите хора да направят нещо за семействата си.
На Хулиан това му прозвуча познато.
— Тогава защо не помогна на Лейва? Защо избяга?
— Защото научих, че Ирене ще го предаде. И защото Ернесто се отметна, а беше обещал да остане на наша страна. Без него със сигурност нямаше да успеем, колкото и да се съпротивлявахме. Той дърпа всички конци в Министерството.
Хулиан и Амелия се спогледаха крадешком. Научаваха нещо, което досега не им бе известно.
— Когато Лейва реши да използва сила, предпочетох да го изоставя. Обаче първо го предупредих. Всъщност какво стана с него? Още ли е в замъка на Лоара?
Гостите замълчаха.
— Какво е станало с него?
Този път Хулиан отвърна:
— Избяга. Организира клане в осемнадесети век.
Елиас се засмя.
— Атакувал е Министерството през 1844 година. В деня, когато Исабел II14 още като малко момиченце отива там на посещение.
— Откъде знаеш?
— Защото аз му дадох тази идея. Казах му, че така е по-добре, отколкото направо да се изправим срещу Министерството. Но Лейва вярваше, че Ирене и Ернесто са на негова страна. Глупак! Винаги е бил романтик…
Амелия почувства тръпки по гърба си. Любезността на Елиас беше просто цинизъм, а жестокостта му можеше да достигне до крайности, които тя не искаше да си представя. Обърна се към Хулиан и видя, че той тревожно е свел поглед. Тя също беше разстроена, но реши да не прекъсва разговора с техния домакин и едновременно с това — похитител.
Елиас продължи да разпитва за Лейва:
— Свършил е зле, нали не греша? В противен случай нямаше да сте тук, а Салвадор нямаше да продължава да управлява Министерството.
— Да, свърши зле — потвърди Хулиан.
След кратко мълчание Амелия отново пое инициативата:
— Защо реши да дойдеш точно в тази епоха?
— Тук всичко е много по-просто. И я познавах идеално, защото се оказах заседнал в нея по времето на обсадата на Сарагоса от Карл Велики. Тогавашният Наполеон. Получих тежка рана и трябваше да остана цяла година… Научих говора, навиците на хората. Тогава Министерството изведнъж намери за необходимо да ме върне обратно. Бях прекарал месеци, изпращайки зов за помощ, но сигурно там имаха по-важни задачи, от това да спасят един от най-добрите си агенти.
Елиас говореше за Министерството с очевидна омраза.
— После започнах да изучавам история. И се натъкнах на персонаж, за когото всички твърдяха, че е легенда. Тогава си помислих: „Нали Министерството се грижи да не се промени историята? Тогава аз ще превърна легендата в История. С главна буква. Значи след седем месеца трябва да измъкна Роланд от Ронсево. Идвам от бъдещето с готов сценарий за измислен герой, когото ще направя реален.“. Страхотно, нали?
Хулиан беше поразен по свой начин. Елиас Сотока беше замислил перфектното отмъщение.
— Знаеш ли, че когато пристигне Карлос I на Испания, известен и като Карл V на Германия, ще посети гроба ми?
— Не. Но бих искал да знам за какъв дявол ни докара тук — отвърна Хулиан.
Този път Амелия отговори вместо Елиас:
— Защото се чувства самотен.
За пръв път Елиас почувства, че не контролира напълно ситуацията.
Несъмнено думите могат да нараняват повече и от най-острата сабя.
XIV.
Макар че нощта бе напреднала, Салвадор все още седеше в кабинета си. Положението бе крайно тревожно заради липсата на новини от патрула. Затова нито Ирене, нито Ернесто приеха предложението на заместник-министъра да се приберат вкъщи да си починат. Щом той оставаше, оставаха и те.