Това решение бе причината и тримата да са там, когато зазвъня противопожарната аларма на Министерството. Случи се, докато чертаеха шокова стратегия за оказване на помощ на патрула на Амелия. Щяха да изпратят двадесет тежковъоръжени мъже, като Ернесто лично щеше да поеме командването им.
Димът съсипа всичките им планове. Защото където има дим, има и огън. А огънят се бе разпространил по коридора на порталите точно от там, където Хулиан, Алонсо и Амелия се бяха отправили да търсят Елиас Сотока.
Но дори и да можеха да преминат през този портал от тяхната страна, щяха да се натъкнат на хората на Бернардо дел Карпио (всъщност Елиас Сотока), които го бяха подпалили и направили неизползваем.
Патрулът беше загубен. Най-близката врата щеше да бъде създадена след цели двадесет години. Нямаха агенти за свръзка с Амелия и хората й.
Салвадор удари с юмрук по масата.
В този момент на пълно отчаяние, в съзнанието му нещо просветна. Не беше сигурен, но имаше някакъв шанс да спаси патрула. Надеждата му се намираше в ръцете на Лола Мендиета. Тя знаеше портали, за които Министерството дори не подозираше.
Салвадор се бе опитал да изкопчи от нея информация за местонахождението им след мисията на патрула за спасяване на колекцията от произведения на изкуството на Филип IV (изчезнала за историята по време на пожара в мадридската крепост Алкасар по времето на Филип V). Тогава Лола му отказа, въпреки че в замяна получи възможността най-хладнокръвно да обезглави Дароу.
Бе настъпил моментът пак да я потърси. Щом трябваше отново да се унижи пред нея, беше готов да го направи.
XV.
Алонсо се почувства сломен. Пред него димяха останките на колибата с портала.
Беше решил да вземе със себе си Беренгела и заедно да проследят отряда войници, тръгнали към реката. Когато ги видя, интуицията му подсказа, че става нещо лошо. Сега гледаше димящите останки на портала и се чувстваше смазан.
— Никога няма да се върнем у дома.
Беренгела не разбра думите му.
— Откъде сте?
— По-правилно е да попиташ от кога съм, но тази история е прекалено дълга за разказване. Трябва да поспим. Утре ни чака труден ден.
— По-труден от днешния?
Алонсо я погледна нежно. За момичето изминалият ден бе наистина тежък. За малко щеше да бъде изнасилена, но бе спасена от мъж, който още не се е родил, защото идва от XVI век. Това бе накратко. Само че за последната част бе по-добре да не знае нищо.
Освен това щеше да е по-добре тази нощ да спи спокойна и да не споделя страховете на Алонсо за утрешния ден. Той бе решил да се запознае лично с Бернардо дел Карпио. Вече не се съмняваше, че той е Елиас Сотока.
Когато Беренгела му описа погледа на Бернардо, Алонсо изпита подозрения, но щом подпалиха портала, ясно осъзна, че Сотока им бе заложил клопка. А те бяха попаднали в нея. Като глупаци.
Опитваше се да го прикрие, но сърцето му биеше непоносимо бързо. По същия начин усещаше пулса в слепоочията си, когато служеше във войската на Фландрия и заедно с другарите си се готвеше за решителна битка на другия ден. Досега винаги бе оцелявал, но само защото всеки път се бе държал, сякаш е последният ден на живота му.
Сега отново се чувстваше така.
XVI.
Амелия и Хулиан вече знаеха истината, но това не им помагаше да са по-малко отчаяни.
Елиас реши да сложи край на вечерята в мига, когато Амелия произнесе диагнозата на болестта му — ужасна самота.
Той имаше власт, беше господар на замъка Салданя. Щеше да остане в историята. В дъното на душата си обаче имаше нужда от хора, с които да разговаря. Жадуваше да им разкаже живота си, а те да го разберат. Затова бе изплел уловката, с която да привлече патрул от бъдещето. А попадналите в нея агенти надминаваха всичките му очаквания.
Когато написа в полето на ръкописа от Лиебана, че е заседнал, не се и надяваше да дойде да го спасява такава жена като Амелия. Мислено благодареше на Салвадор за щедростта му. Помисли си, че може би някой ден пак ще прескочи до Бургос, където след векове щеше да се намира манастирът на Свети Доминго от Силос, за да надраска ново послание в полето на старата книга: „Салвадор Марти, благодаря ти. Изпрати ми прекрасна съпруга.“.