XVII.
На път за покоите си Амелия и Хулиан бяха разделени.
През това време на няколко километра от замъка Алонсо и Беренгела се готвеха да поспят. Надяваха се така да спрат да усещат миризмата на изгоряло дърво.
Алонсо още се мъчеше да заспи, когато усети, че девойката се сгушва в него зад гърба му. Обърна се стреснато към нея. Забеляза, че е както майка я е родила.
— Какво правиш?
— Студено ми е.
Момичето хвана ръката на Алонсо и я постави върху голата си гръд.
Той веднага я отдръпна.
По лицето й се изписа отчаяние.
— Не съм ли достатъчно хубава?
— Хубава си. И то много. Но аз мога да ти бъда баща.
Беренгела отново се притисна към боеца, но той пак я отблъсна. Девойката се разплака.
Алонсо не знаеше какво да направи и затова я прегърна бащински.
— Успокой се! Не плачи! И се облечи, защото е студено. Можеш да спиш до мен, но друго няма да има. Трябва да се запазиш за мъжа, когото обикнеш. Аз съм тук само за малко.
За малко. Де да беше вярно и да можеше да си тръгне оттук заедно с Амелия и Хулиан!
Беренгела се съгласи, облече се и се настани удобно до него.
— Не знам дали сте ангел, но знам, че сте светец.
И скоро заспа. Денят бе прекалено напрегнат за младото момиче, почти дете.
Алонсо се замисли какъв ли живот очаква Беренгела. Макар че съзнанието му беше заето с търсене на изход от трудната ситуация, все още имаше едно кътче от него, което се тревожеше за бъдещето на момичето.
Горката Беренгела! Без близки, сама на света и толкова красива… Дебнеха я хиляди опасности. Убеден беше, че е така.
Светец! Сега пък го взеха за светец. „Да пази Господ!“, помисли си той. И си спомни миналото си, когато светостта бе последното нещо в живота му.
Обичаше Бланка, но половината си живот прекарваше в походи. Сам. Съпротивляваше се на изкушенията, доколкото бе възможно. И най-важното — поставяше честта над потребностите си. Никога не бе взимал жена насила, както правеха други войници по време на плячкосване. Това го отвращаваше.
Да, и той плячкосваше. Заплатата на войниците бе малка, ако изобщо даваха заплата. Предимство при плащането имаха чуждестранните наемници. Главно германските. Затова, когато нападаха някой град, и той, както и останалите, грабеше, каквото докопа. Само така можеше да занесе нещо вкъщи.
Никога обаче не бе изнасилвал. И бе накарал да млъкнат не един и двама, които го правеха, макар и да бяха добри войници на бойното поле. Войната не бива да взема жертви сред мирните хора. Ако светът е толкова гаден да не спазва това правило, то той се бе заклел да го защитава. И никога не бе нарушавал клетвата си.
Обаче щом сърцето му се разтуптяваше в нощта преди битка и ако не беше на пост, само едно нещо можеше да успокои вълнението му — да бъде с жена. Никога не се беше влюбвал в проститутка. Просто си плащаше, а те удовлетворяваха потребностите му. Утехата на войника. Не се гордееше с това, но ако някой му кажеше нещо по въпроса, можеше да му препоръча да иде да поживее малко на война във Фландрия. Да заспи поне веднъж с чувството, че сънят му може да стане вечен.
Сега сърцето му отново биеше ускорено, както през онези нощи. Срамуваше се да го признае (макар и само в мислите си), но нищо не би направило по-щастливо животното в него от ласките на Беренгела. Въпреки спомена за Бланка. Въпреки спомена за Елена.
Но вече я бе отблъснал. И беше доволен от себе си. Беше победил животното, което понякога вземаше решения вместо него.
Преди да затвори очи, се загледа в девойката. Тя спеше.
Прегърна я нежно. Поне това можеше да си позволи.
Главно защото само Господ знаеше дали някой друг в живота й щеше да я прегърне така.
Всичко или нищо
I.
На вратата на стаята на Амелия леко се почука.
Който и да бе, не изчака да получи разрешението й. Имаше заповеди и трябваше да ги изпълни. Но не беше капитанът на стражите, а най-възрастната прислужница в замъка.
— Добро утро, господарке.
Господарке? Амелия знаеше, че прислужниците се обръщат така само към стопанката на замъка. Въпреки това потърси потвърждение.
— Защо ме наричаш „господарке“? — попита тя.