Хавиер Паскуал има две общи неща с Пабло и с мен — „Атлетико Мадрид“ и работата си като писател. Той се присъедини към екипа ни през втория сезон на „Министерството“. Добре познаваше текста и ни помогна да изгладим сценария в качеството си на директор на редакция „филми“ на Испанската телевизия. Извън общата ни работа, с него от години се събирахме в кафенето на хотел „Емперадор“, за да разговаряме по любимите си теми — футбол, сериали и сценарии. Познанията му за съвременното и не толкова съвременно кино, аудио-визуалната му култура, схващанията му за професията и способността му да смесва жанрове с ирония във всичките си филми (доказателство за това е „Вирал“, по негов сценарий) незабавно създадоха близост помежду ни. Когато реши да се впусне в мътните води на свободните професии, аз побързах да му попреча да напусне бранша.
Анаис и Хавиер са ключови фигури за „Министерство на времето“ и няма по-подходящи от тях за написването на този роман, защото те съчетават три условия, необходими за писането — жажда за приключения, емоционалност и етика.
Хавиер Оливарес
Първа част
Принцът на времето
Стари дългове
I.
Енрике Ансехо правеше снимки, но не беше типът фотограф, какъвто искаше да бъде. Като млад, някъде през осемдесетте, негов идол беше Роберт Капа3 — романтичният герой, загинал, защото се оказал прекалено близо до новината.
Когато започна да запечатва живота в образи, Енрике имаше натрапчивата идея да пътува само до конфликтни точки. Да докаже, че е достоен да принадлежи към агенция „Магнум“.
Но мечтите рядко се сбъдват.
На петдесет и осем години той продължаваше да си изкарва прехраната като фотограф. Никога обаче не беше ходил на война. Дори не бе успял да заеме редовен щат на фоторепортер в някой вестник. Слабоватият вид, диоптрите и плоското стъпало със сигурност не бяха спомогнали за кариерата му.
Сега снимаше произведения на изкуството и главно ръкописни документи. Стари книги, които изобщо не го интересуваха. Статични, затворени в отминали епохи, може би като самия него. По-скоро напомняне за романтичния образ на фоторепортер, който носеше със себе си.
Човекът, мечтал винаги да улавя решителния момент, трябваше да се задоволи да отразява неподвижни образи. Животът на цветните рибки в дома му (единствената му компания) му се струваше много по-вълнуващ от собственото му ежедневие.
В онзи ден Енрике беше заминал за Бургос, за манастира „Санто Доминго де Силос“, за да снима съхраняваните там свещени книги. Всички оценяваха внимателното му отношение към такива крехки артефакти, но той самият се отегчаваше. В интерес на истината Енрике беше професионалист и правеше снимка след снимка, докато някъде в далечината се чуваха грегориански песнопения. От часове ги слушаше и му се искаше малко да сменят темата и да изпеят акапелно примерно „Момчетата не плачат“ на The Cure.
Искаше му се да промени музикалния фон, както копнееше да промени и живота си. Повече от всякога мечтаеше да бъде като Роберт Капа или да му се случи нещо, което да му върне копнежа по непознатото. Докато си мислеше за това, продължаваше да снима страниците на „Апокалипсис“, превърнати в древни рисунки.
Внезапно през визьора на апарата си забеляза бележка в полето, направена със съвременни букви, но със старо мастило. Разбираше от тези неща.
Записката гласеше: „Казвам се Елиас Сотока и съм заседнал в 808 година в замъка «Салданя». Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.
Енрике се срина на пода.
Защо да се заблуждаваме? Беше напълно лишен от приключенски дух.
II.
Амелия Фолк излезе от дома си с уверени стъпки, за да се прехвърли в XXI век, както хората отиват да хванат трамвай.
Всъщност малцина можеха да се похвалят, че за да отидат на работа, трябва да се придвижат от края на XIX до началото на XXI век. Тя обаче вече бе свикнала.
Преди, когато се налагаше да премине през портала на времето в аптеката на „Карер де ла Принсеса“ до последния и главен портал в Министерството, винаги изпитваше силно главозамайване. Сега същото чувство й причиняваше друг въпрос. Всичко за нея се бе променило, откакто откри, че гробът й е изчезнал. Дали това нямаше нещо общо с факта, че бе правила любов с Пасино? Дали само заради това бъдещето й се бе променило? Не успяваше да намери отговор.