Преди всичко беше ясно — имаше гроб и дата на смъртта. След изчезването на гроба дори и това не й беше останало. Вместо да се радва, да се почувства освободена от явната намеса на съдбата, Амелия се чувстваше притеснена и потисната.
Пасино си замина, Хулиан се завърна, а тя остана по средата. Да се справя, доколкото й бе възможно, с цял порой от емоции и изненади. Все по-ясно осъзнаваше, че едно е да учиш, а съвсем друго е животът. Той й бе дал толкова много уроци за толкова кратко време, че само участието й в мисии успяваше да я извади от потиснатостта й. Чувстваше се объркана, защото никога не бе преживявала подобни изпитания.
Едно обаче й бе напълно ясно — нищо не можеше да намали ефективността, с която вършеше работата си. Нищо не можеше да застраши независимостта й.
Потънала в тези размишления, тя премина през портал 395 и се изкачи два етажа до платформата, където, точен както винаги, я очакваше чиновникът, за да й пожелае добър ден.
Този ритуал се повтаряше всеки ден.
— Добър ден, госпожице Фолч!
Въпреки че той никога не успяваше да произнесе правилно фамилията й (наблягаше прекалено на последното „ч“, вместо да каже „фолк“ като каталонците), тя винаги любезно му се усмихваше и му отговаряше:
— Ранното ставане си струва само за да дойда навреме и да видя усмивката ви.
— Благодаря.
След задължителните любезности тя влезе в подземната галерия. Отдалече забеляза Хулиан да пие кафе. Влезе и двамата се поздравиха. После поговориха за разни неща, но не и за това, което най-много ги вълнуваше.
И двамата.
От дъното на душите им.
Амелия се тревожеше как да каже на Хулиан за изчезването на гроба си. И за детето от снимката, за която двамата с него бяха позирали като щастливи родители. Въпреки че трудно би могла да му каже за детето, след като дори не му беше казала за снимката. Същата, която скъса, когато Хулиан още беше в шок след безрезултатното му пътуване в миналото, за да спаси Майте.
Амелия можеше да приеме (и то само донякъде), че сватбената снимка е продължение на лъжата, която с Хулиан бяха замислили за пред родителите й — той трябваше да се представи като неин годеник. Но другото, за детето… лъжата бе стигнала прекалено далеч.
Как да разкаже всичко това на Хулиан?
Той й беше казал, че я обича, но като приятелка. Единствената жена в живота му беше Майте. Когато си спомнеше за онзи миг, Амелия още чувстваше болка. Очевидният факт (упоритата обич на Хулиан към починалата му съпруга) го караше да се отнася хладно към Амелия, а нея — да си задава немислимия въпрос: „Нима не бих могла да бъда аз жената на неговия живот?“.
Така е при чувствата — и най-малкото отдръпване служи като масло, налято в огъня. Дори в такъв, който още не е пламнал.
— Всичко наред ли е? — попита Хулиан.
— Да, разбира се.
Амелия очевидно лъжеше.
А Хулиан, естествено, го знаеше.
III.
Хулиан също не можеше да се похвали, че е цъфнал и вързал. Така казваше баща му, когато го тормозеше язвата. „Днес не съм цъфнал и вързал“, заявяваше при първите признаци на неразположение. „Трябва да идеш на лекар“, му отговаряха винаги Хулиан и майка му. „Я стига, стига! Лекарите са като монтьорите. Закараш колата за една повреда, а ти откриват още десет“, възразяваше баща му.
Поне десетина повреди имаше в душата на Хулиан. Дори повече. И всички водеха до най-голямото противоречие.
Дълбоко в душата си той се чувстваше провален, задето не бе успял да спаси Майте. Защо други успяваха да променят миналото, а той не?
Лично бе помогнал на сина на Алонсо да не замине с Непобедимата армада към сигурна смърт. А самият Алонсо успя да предотврати жена му Бланка да бъде малтретирана от новия си съпруг. Като се замислеше, всяка от мисиите му досега бе успешна и бе променила по нещо в историята, за да продължи тя да бъде такава, каквато е.
Толкова пъти си бе блъскал главата с механизмите на времето и на самото Министерство!
Сякаш не ставаше дума за математика, а за разказ или за роман. И който го беше написал, бе „гадно копеле“, както би казал Алонсо.
Сякаш късметът и съдбата действаха в сговор и в настоящето, и в миналото. Ефектът от пърхането на крилата на шибаната пеперуда.
Дали не допусна грешка, че се върна в момента на злополуката, за да спаси Майте? Може би, ако беше отишъл предишната нощ, щеше да успее да промени нещата? Ако беше посетил гадняра, който бе карал пиян и бе предизвикал катастрофата? Така поне нямаше самият той да е виновен. Нали първия път не беше на мястото. Пристигна по-късно с линейката… Мислеше за всичко това и главата го болеше. Неизбежно отново се върна назад в спомените си.