Да. Ключът беше у онзи тип. Беше проучил как се казва — Антонио Ортис Рекуенко. Женен, с две деца. Брокер в застрахователна компания. Никога не се напивал. Защо го бе направил точно онази вечер? Защо не се беше прибрал вкъщи, а бе обикалял от кръчма в кръчма — цяла нощ до момента, в който Майте бе излязла да тича, както всяка сутрин? Какво му се беше случило, за да промени навиците си на добър съпруг и баща? Може жена му да му бе изневерила с друг. Или да са го уволнили от работа същия ден и да не е смеел да й го каже.
Тогава значи би могъл да се върне в онзи следобед и да предотврати уволнението му. Възможно е обаче да са го съкратили, защото шефът му е фалирал…
Мислеше и мислеше, връщайки се назад, чак до раждането на горкия човек. Защото въпросният Ортис Рекуенко бе точно такъв — нещастен човек, съсипал живота си и този на Хулиан. Той никога не можа да си прости, че бе сгазил дребното момиче, тичащо по анцуг. Получи депресия, постъпи за психично лечение. И откри, че пиенето му позволява да забрави причинената от него трагедия. А само преди около две седмици Хулиан научи, че е приет в болница с рак на бъбрека. Терминален.
Невероятно, но изобщо не се зарадва на новината.
През цялото време му бе желал бавна и мъчителна смърт, а сега му беше жал за него. Имаше чувството, че и двамата, без да искат, са станали жертва на съдбата и лошия късмет.
Гадно копеле, би казал Алонсо!
IV.
Алонсо предпочиташе да не мисли.
Беше наистина трудно да се адаптира към 2016 година. Появата на Елена преобърна живота му. Обожаваше я. Беше твърде различна от Бланка, макар и физически да си приличаха като две капки вода. Елена вземаше решения, спореше, противопоставяше се, когато нещо не й харесваше. За Алонсо това беше изтощително, но и вълнуващо. Толкова бяха различни, че понякога му се струваше, че мами жена си с друга, която едновременно е и не е като нея.
Той обаче беше човек на действието, а прекаленото мислене не е полезно за някого, който трябва да рискува живота си, за да спасява другите. Затова спортуваше. Тренираше ръкопашен бой. Джудото и каратето му се струваха снобски прищевки. Защо да се прави на циркаджия, когато просто може да фрасне противника си? Единствената техника в модерните бойни изкуства, която му допадаше, бе крав мага, официалната система за самоотбрана на израелските въоръжени сили (поне така му бяха казали). В нея всичко беше полезно — удари, блокажи, душене… Това наистина беше начин за достойна борба.
Когато не тренираше крав мага, се упражняваше в подземното стрелбище. Както сега.
Изпразни пълнителя на своя Глок-17, свали предпазителите от ушите си и натисна копчето, за да види резултата от стрелбата. Както можеше да се очаква, всичките му изстрели се групираха в малък радиус около сърцето на фигурата, поставена като мишена. Всички освен два, които бяха пронизали челото й.
Тогава зад гърба си чу гласа на Ернесто:
— Винаги съм се възхищавал на точния ви мерник със съвременните оръжия. Още от първия ден, когато пристигнахте тук.
Алонсо показа скромност:
— Оръжието си е оръжие. А аз съм боец.
— Да, но от шестнадесети век.
Алонсо вдигна очи и с горчивина погледна Ернесто.
— Аз съм испанският боец на всички времена. Това е моето проклятие и късмет. — После погледна оръжието си: — Де да имах такова по мое време! Огнестрелните оръжия днес имат невероятен обхват. Особено карабините. Още не мога да свикна с тях.
— Защо?
— Когато натисна спусъка, на половин километър умира човек. Не мога да повярвам, че аз съм причинил смъртта му.
— А кой друг?
— Не знам. Може би Господ.
Локаторите и на двамата започнаха да звънят. Търсеше ги Салвадор.
На излизане от подземието Ернесто и Алонсо се разминаха с патрула. Не си казаха нищо. В очите им се четеше концентрация. Мисиите ги караха да забравят за проблемите си. Преди се страхуваха, но сега искаха, щом приключат едно пътуване в миналото, веднага да заминат на друго, за да опазят историята на Испания. Собствената им история им се струваше неспасяема.