— Чрез Албер Льо Ле ме информираха, че се нуждаят от услугите ми. Тогава пристигах в Канфранк, взимах документите и ги прилепях с пластири на гърба си. Разбира се, никога не съм ги отваряла, но предполагам, че съм пренасяла секретна информация, пари, писма.
По-късно освен разнасянето на поща започнала да се включва и в спасителни акции. От 1942 година пътувала по два пъти в седмицата до Франция. Вече не си спомняла колко хора била извела от Испания. Много от тях били евреи, макар че не била абсолютно сигурна. С повечето не разменяла и дума. За по-голяма сигурност на всички, ако някой попитал, казвала, че спътниците й са глухонеми.
На Ернесто му беше приятно да разговаря с Лола, която в наше време вече бе сред мъртвите. Тя не знаеше какво я очаква в бъдеще, но въпреки всичко не губеше надежда. В нейно лице виждаше само млада жена, изпълнена с идеи, неспособна на предателство, дори и когато й вадят ноктите или обезобразяват лицето й. Въпреки че Лола щеше да умре от рак през 2016, Ернесто се боеше, че историята би могла да се промени и само след дни да загинат заедно в някоя газова камера.
Патрулът не бе повторил опита си да ги спаси, но вероятно имаха сериозна причина за това. Сега му беше трудно да отгатне каква точно. Моментът не бе подходящ. Най-разумно беше да се опитат да поспят и да възстановят силите си.
Макар и доста трудно, Ернесто най-сетне заспа. За жалост не го оставиха дълго да почива.
Чук! Чук! Чук!
Някой почука на вратата и го изтръгна от неспокойната дрямка. Ернесто стана въпреки болките по цялото си тяло. Видя по ръцете си засъхнала кръв и осъзна, че кошмарът, който му се беше присънил, бе истинската действителност. И че за съжаление започва нов рунд. Още една спирка към тяхната Голгота.
— Аз съм, отец Иняки.
— Влезте, отче — отвърна Ернесто.
Аспиасу влезе с лекарска чанта. Щом видя раните на двамата испанци, едва успя да сдържи ужаса си.
Лола също се събуди, но й бяха нужни няколко секунди, за да се ориентира какво става. Успя да се усмихне на свещеника, въпреки че лицето й беше подуто и я болеше.
— Освен ваш духовен баща ще бъда и ваш лекар. Имате късмет, чада мои. Мога да изцеря и телата, и душите ви. Две в едно.
Отецът се залови да промива раните им, доколкото можеше. После се наведе към тях и със съвсем тих шепот им съобщи това, което предния ден не бе успял:
— За утре се подготвя бягство от лагера. Успях да включа и вас. Ще се измъкнете от тук, другари. Много скоро ще бъдете далеч. След няколко дни ще сте свободни на неутрална територия.
Ернесто не можа веднага да отговори, но се усмихна на новината.
Същото направи и Лола.
IV.
В концентрационния лагер в Гюрс мерките за сигурност бяха засилени. Нямаше да е лесно да се изплъзнат. Германците бяха назначили дори експерти по бягствата, специализирани в откриването на нелегални тунели. Затворниците ги наричаха „хрътки“.
Няколко военнопленници бяха изготвили план за спасение. Повечето бяха французи, макар че им помагаха затворници от всички националности, всеки според възможностите си, като отец Аспиасу например. Сред тях имаше висши офицери, които бяха сформирали нещо като комитет за бягство с командир Роже Ино.
Идеята им беше да изградят едновременно три тунела, в случай че някой от тях бъде разкрит. Всяка от галериите си имаше различно име. Конкретно бяха наречени „Атос“, „Портос“ и „Арамис“. Повече обяснения не са нужни.
Тунелите трябваше да бъдат прокопани от вътрешността на лагера. Започваха от три различни бараки и излизаха в близката гора. Това щеше да улесни бегълците, защото така можеха да се укрият сред дърветата и лесно да се промъкнат до най-близкото село. Тунелите бяха прокопани за по-малко от три месеца с невероятно умение предвид липсата на каквито и да било подръчни средства. С помощта на празни опаковки от мляко затворниците прокараха дори нещо като въздушна инсталация. Подсигуриха галериите с дъски от леглата си.
През цялото време бяха срещали огромни затруднения, главно при изхвърлянето на изкопания материал. Пренасяха пръстта в чорапи, които криеха в крачолите на панталоните си, а после я разпръскваха из целия лагер. Когато вече не можеха да го правят незабелязано, решиха да запълнят тунел „Атос“. Той повече нямаше да бъде използван. Там скриха и документите, картите и всичко, което можеше да уличи организаторите на бягството.