— Шибани чиновници! — изруга Джон.
Разкопча ризата си и показа на патрула раните си от войната. Бил участвал като пилот на самолет и на два пъти се спасил по чудо, а сега тези жалки канцеларски плъхове му отказвали помощ.
— Какво можем да направим? — тъжно попита Амелия. — Явно вече се противопоставяме не само на германците, а и на Съюзниците.
— Да продължим до край. Каквото и да ни струва. Независимо от жертвите — решително отвърна Джон.
Останалите тревожно го погледнаха. Никога не го бяха виждали такъв. Ситуацията ставаше все по-сложна. А утре по това време всичко трябваше да е готово.
Междувременно никой не забеляза, че освен непознатия, който ги следеше още от Риотинто, още един агент не ги изпускаше от погледа си.
Също така не можеха да предположат, че точно в този момент в Лондон някой кръстосва шпага в защита на Джон.
— Робъртс има право!
Тези кратки и категорични думи бяха изречени с много плам от Юън Монтагю. Неговият началник, генерал Дрифтууд, не отговори нищо. Знаеше, че подчиненият му е прав, но… не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха вързани. Министър-председателят Чърчил лично бе отхвърлил операцията. Точка и край.
— Юън, съжалявам, но се налага да забравим за майор Уилям Мартин. Потърсете друг вариант. И то бързо. Свободен сте.
Монтагю козирува и напусна кабинета. В същия момент обаче взе решение — докато нямаха по-добра идея, сътрудниците от зала 13 щяха да продължат да изпълняват първоначалната операция „Минсмийт“. Не обичаше да се противопоставя на заповеди и знаеше какви ще бъдат последиците лично за него (това е строго правило по време на война), но беше длъжен да постъпи така.
V.
Джон покани Фалшивия Пако в трапезарията, където се бяха събрали всички членове на патрула. Фалшификаторът поздрави присъстващите:
— Добър ден, господа… и госпожице.
Отвърнаха му също с поздрав. Пако седна, отвори куфарчето си и извади материалите.
— Паспорт… документи… билети за театър… и военна книжка… Това е всичко. Фалшивия Пако държи на думата си.
Джон разгледа работата на Пако. Въпреки малкото време, с което разполагаше, той се беше справил чудесно.
— Поздравявам те! — заяви англичанинът.
— Няма защо, рижко. А сега давай сухото. Нали знаеш… приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари.
Джон и другарите му се засмяха. Пако беше практичен човек. Амелия извади пачка с банкноти и я подаде на фалшификатора, който внимателно взе парите. После си наплюнчи палеца с език и се зае да ги брои.
— Не ни ли вярваш, старче? — шеговито подметна Джон.
— Вярвам ви, но може да сте сгрешили при броенето.
Мъжът бързо преброи парите. Личеше си, че има богат опит.
VI.
Седнала пред пишещата машина, Амелия преписваше двете писма от командването на Съюзниците, които щяха да послужат като примамка за германските нацисти. Салвадор им беше изпратил сканирани двата документа от разсекретените архиви на британските разузнавателни служби, качени на уеб-станицата им. Благодарение на прословутата англосаксонска прозрачност можеха да се научат много неща.
Амелия сгъна листовете три пъти, както пишеше в историята, а после леко отскубна две от миглите си и ги постави в писмата, за да е сигурна дали някой ги е чел, преди да бъдат върнати на британското разузнаване. Пъхна листовете в пликове и се замисли.
— Една задача по-малко.
Сега й предстоеше нещо доста неприятно — да позира полугола за снимка пред Хулиан.
VII.
Джон довърши двете любовни писма от Памела, въображаемата годеница на Уилям — несъществуващия пилот. Памела и Уилям… Уилям и Памела. Крал Карл и кралица Клара… Джон се усмихна на глупостта, която му бе хрумнала.
Сгъна няколко пъти писмата и леко ги намачка, за да не приличат на току-що написани. Дори изцапа едното със следи от чаша кафе. Тези малки детайли бяха особено важни.
Погледна доволен резултата от усилията си. И тогава внезапно получи дежавю. Спомни си за покойната си съпруга Марги. Рядко се сещаше за нея, не защото не му липсваше, а защото изпитваше прекалено силна болка от отсъствието й. Обвиняваше се за смъртта й и мислеше, че би било невъзможно да продължава да живее ден след ден с тези угризения. Затова се опитваше да не мисли за нея… макар че понякога беше неизбежно. Ако не го бе придружила онази сутрин до Лондон, за да посети братовчед си, и днес щяха да бъдат заедно. Джон трябваше да й откаже, но за жалост не бе достатъчно категоричен. Точно тогава, на 7 септември 1940 година, германската авиация нападна с триста бомбардировача и шестстотин изтребителя и изравни със земята цялата източна част на Лондон. Това бяха най-тежките бомбардировки над столицата от всички набези в Англия, а Марги бе една от стотиците жертви през този ден.