Прекосиха улицата и поеха по една пресечка, за да съкратят пътя си на връщане от гробището. Нощта започваше да се спуска над Пунта-Умбрия, но малкото лампи в селцето едва-едва светеха.
Внезапно от сенките изскочи непознатият, който от дни следеше патрула. Казваше се Ото. Просто Ото. Никой освен членовете на семейството му не знаеше презимето му. Всички те обаче бяха мъртви.
Ото беше висок, рус, с надупчено от шарка лице. Очевидно нещастникът бе имал трудно детство. Може би затова бе станал убиец от Гестапо. Взаимовръзката беше всеизвестна.
Мъжът извади оръжието си, зареди го и проследи четиримата агенти надолу по пресечката. Имаше ясна заповед — да ги ликвидира до един. Германците не знаеха истинските планове на патрула, но имаха информация, че висок и червенокос англичанин им се е изплъзнал в Канфранк, а после е бил забелязан в Уелва. Заповедта беше кратка — да се елиминират англичанинът и всички негови сътрудници. Този път хитрецът нямаше да се измъкне.
Ото беше убеден, че жертвите няма да му създадат затруднения и насочи оръжието си към тях. Беше пропуснал само едно обстоятелство. Той следеше патрула, но някой следеше преследвача, тоест него. Беше човек от френската съпротива, колега на Албер Льо Ле. Името му бе Жак Лавен и като същински ангел-хранител той бе следвал Джон още от бягството му в Канфранк. Последен жест на любезност от някогашния началник-гара.
Бам!
Куршумът се заби в гърба на Ото. Германецът се обърна и с все още изписана по лицето изненада отговори на изстрела с изстрел.
Бам!
Жак нямаше време да реагира и куршумът го улучи точно в средата на челото. Изстрелът бе точен и неминуемо фатален.
Четиримата не бяха наясно какво се случва и в първия момент не можаха да се ориентират. На няколко метра от тях на земята лежаха двама мъртви мъже. Взаимно се бяха простреляли. Само по някаква случайност Джон и тримата от патрула бяха останали невредими.
— Слава Богу, вече имаме труп — радостно възкликна Алонсо.
За него проблемът вече бе решен. Очевидно бе станало чудо. Тогава обаче Джон и останалите му обясниха жестоката истина. Да, чудо бе, че са живи, но двата трупа не можеха да им послужат, защото имаха огнестрелни рани от съответните пистолети. Дори на съвсем внимателна аутопсия щеше да разкрие, че не са се удавили след свалянето на предполагаем самолет в океана. Положението беше както досега, но поне бяха живи. И това бе нещо.
Четиримата продължиха по пътя си, опитвайки се да осмислят случилото се преди малко. В крайна сметка стигнаха до единодушното решение, че нямат и най-бегла представа за събитията, които се бяха разиграли. И вероятно никога нямаше да имат.
Освен това нямаха представа и какво се случва с Ернесто и Лола някъде далеч от тях. А то не беше никак добро.
X.
След третия ден на мъчения Ернесто и Лола се събудиха и едва успяха да се надигнат. Трудно се държаха изправени на крака, но имаха ново посещение. Беше един от пленниците, мосю Моро. Каза им да го последват и те събраха (неизвестно откъде) всичките си сили и тръгнаха след него.
Щом излязоха от бараката, усетиха студ. Пронизващ студ. Не му обърнаха внимание, защото с вдишването на вечерния въздух сякаш се върнаха към живота. Нощната тишина се нарушаваше само от лая на кучетата-пазачи. Прожекторите на наблюдателните кули се въртяха и осветяваха площадката в кръг. За щастие в момента те вървяха извън обхвата им.
Лола и Ернесто прекосиха пространството край бараката. Старецът, който ги водеше, беше французин, но говореше малко испански. Беше го понаучил от испански републиканци концлагеристи. С невинна детска усмивка им призна, че първо усвоил мръсните думи.
Малко преди да пристигнат на уговореното място, им пожела много късмет. Той бил вече стар и нямало да ги придружи. Не му оставал много живот и затова щял да отстъпи мястото си на по-млад човек. На някого, пред когото животът още предстои. На някого като Лола и Ернесто.
Старецът им обясни, че трябва да потропат на вратата на бараката, пред която стояха. Уговореният сигнал беше три почуквания, както правеше отец Аспиасу. Ернесто и Лола благодариха на Моро за помощта му и тъжно го проследиха с очи, докато се изгуби в мрака. После направиха каквото им бе казал и потропаха три пъти на вратата. След малко им отвориха и те бързо влязоха. Вътре отец Аспиасу ги поздрави с леко кимване. Вече всички се бяха събрали. Беше настъпил часът на истината.