Момчето пробяга от край до край по целия бряг и разказа за случилото се на всеки, когото срещна. Когато минаваше покрай патрула, Амелия му извика да почака. Рафе говореше бързо и неразбрано, с типично за възрастта си въодушевление. Не беше лесно да се разберат думите му.
— Сеньорита, рибарите са намерили мъртъв английски войник.
— А знаеш ли къде са го отнесли?
— На пристана е…
— Кой пристан?
— Тукашния, госпожице, на Пунта-Умбрия…
Амелия му подаде няколко петачета. Момчето закачливо й намигна и хукна нататък.
— Нали ви казах. Закъснели сме.
Хулиан направо не можеше да повярва колко трудно се получават нещата при тази операция. Бяха сериозно загазили в Картахена де Индиас… И в Средновековието не всичко мина по мед и масло, но сега беше прекалено. След толкова усилия, след толкова опасности и главно — след саможертвата на Джон в името на мисията… сега и това!
— Не разбирам — учуди се Алонсо, който още наблюдаваше тялото на английския си приятел през бинокъла, — чий труп са открили?
Другите двама от патрула споделяха учудването му. Въпросът беше съвсем логичен при така настъпилия обрат на събитията.
— По дяволите! Не е справедливо. Тази мисия е обречена от самото си начало. Първо Ернесто и Лола, после и Джон. Нима смъртта му ще остане напразно? — Хулиан постави ръка на рамото на Алонсо в знак на съжаление и подкрепа.
— В никакъв случай! Ще довършим задачата. Саможертвата на приятеля ни ще помогне за края на проклетата война. Такова беше предсмъртното му желание… Дори да е последното нещо, което ще направя в живота си, ще продължа докрай, с вас или без вас… С Божията помощ.
Хулиан и Амелия погледнаха Алонсо и кимнаха в знак на съгласие. Щяха да го подкрепят докрай. Избутаха лодката във водата и загребаха, за да приберат тялото на Джон. По пътя начертаха план за действията си.
Идеята им беше да разменят труповете, за да може мъртвия им другар да стане част от историята. Знаеха, че няма да им бъде лесно. Нищо не бе лесно.
IX.
Хосе Антонио най-много се учуди колко добре се е запазило тялото. Не беше охлузено, нито нахапано от рибите и раците, както се случваше с други трупове, намерени в морето. Обаче не го сподели с никого. Достатъчно трудно му беше да извади мъртвия от водата заедно със спасителната жилетка, която правеше задачата още по-сложна.
Веднага уведомиха местните власти за инцидента. Рибарите се свързаха първо с щаба на Гражданската гвардия в Пунта-Умбрия. Там от своя страна информираха командването на морската полиция, а те пък се разпоредиха тялото да бъде откарано в Уелва за аутопсия.
Задачата се усложняваше във всяко отношение, понеже намереният труп бе на британски офицер, а не на някой беден рибар, както се беше случвало преди. Това обстоятелство, заедно с пословичната леност на бюрокрацията във франкистка Испания, даде възможност на патрула да пристигне навреме.
Наистина трупът, който лежеше на пристана, не беше на майор Уилям Мартин, макар документите и опознавателният му медальон да показваха точно това. Обаче никой от присъстващите не знаеше истината.
В продължение на няколко десетилетия автентичната самоличност на човека, който никога не бе съществувал, бе останала загадка. Едва преди няколко години тържествено бяха оповестени нови разкрития — тъжната история на скитника, сложил сам край на живота си. Но истината беше съвсем друга. Мъжът, който се бе превърнал в Уилям Мартин, се казваше редник Джони Мелвил, удавил се при корабокрушение на самолетоносача „НКВ Дашер“ няколко дни по-рано.
Причините за експлозията и потъването на самолетоносача никога не били официално установени, но е сигурно, че било злополука. Съществуват различни теории по въпроса, но нито една от тях не е окончателна. Някои твърдят, че един от самолетите се взривил по време на приземяване на палубата. Съединените щати, от своя страна, настояват, че имало нередности при боравенето с горива. Обединеното кралство обяснява инцидента с неравномерно разпределение на товара в трюмовете.
Каквото и да се е случило обаче, броят на жертвите бил огромен, истинска катастрофа. От петстотинчленния екипаж на самолетоносача загинали четиристотин души, въпреки бързата помощ от кораби, намиращи се наблизо в морето.
Британското правителство, в желанието си да избегне разпространяването на деморализиращи новини с оглед на войната, отрекло възможни конструктивни дефекти и се опитало да потули потъването. Местната преса била задължена да не споменава за трагедията, а властите погребали жертвите в общи гробове. При скръбната вест за смъртта на толкова войници разгневените им семейства протестирали срещу правителството и някои от телата им били върнати.