Очевидно с Джони Мелвил не се случило така. Съобщили на баща му Майк и на майка му Рита, че тялото на сина им не е било открито на мястото на крушението. Естествено, не им казали и че синът им се е превърнал в герой. Ето защо семейство Мелвил така и не успяло да оплаче тялото на младия Джони. Тази мъка разяждала родителите му до края на живота им.
X.
Алонсо, Амелия и Хулиан пристигнаха задъхани на пристана, където свариха голяма суматоха. Тълпа от любопитни се беше събрала край двама офицери от Гражданската гвардия. Патрулът предположи, че стълпотворението е свързано с намереното тяло на удавник и наистина се оказа така. За техен късмет сред множеството беше и хлапето Рафе, което ги запозна с новостите.
Точно в този момент с моторница пристигна разследващият съдия на Морската администрация в Уелва, Мариано Паскул дел Побил, за да установи смъртта и да нареди пренасянето на тялото за аутопсия. Щом стъпи на сушата, офицерите от Гражданската гвардия му предадоха куфарчето на англичанина. Първата му мисъл беше, че трябва да се обади на личния си приятел, британския вицеконсул Франсис Хаселдън, и да го информира за инцидента.
Съдията беше наясно, че Уелва е стратегическа точка и за двете страни, участващи във войната. Помисли си, че в куфарчето може да има важни за Съюзниците документи, които би било опасно да попаднат в грешни ръце. Негова милост, макар и гражданин на официално неутрална страна, симпатизираше на Съюзниците и не искаше нацистите да победят, но пазеше това в дълбока тайна.
Докато тримата агенти на Министерството наблюдаваха как товарят трупа на моторницата, си мислеха, че се налага спешно да си осигурят превоз до Уелва, за да изпреварят властите. Преди това обаче трябваше да приберат тялото на приятеля си, което бяха скрили на сигурно място.
Откъде, по дяволите, можеха да се снабдят с автомобил? Тогава Алонсо отново ги изненада с уменията си да краде коли, които бе усвоил от Пасино, като задигна една моторна триколка. Всъщност нямаха голям избор. Трябваше да се примирят с каквото се намираше наблизо. С шофирането до града се зае Хулиан. Движеха се с шеметната скорост от четирийсет километра в час. Бързи като стрела.
XI.
Кръстове, надгробни плочи, цветя, вдовици, урни… — обикновен ден на гробището „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, разположено в покрайнините на Уелва.
Единственото необичайно нещо през този ден бе, че аутопсията на майор Уилям Мартин щеше да се извърши в ритуалната сграда на гробищния парк вместо в Института по съдебна медицина в Уелва.
По този въпрос има много спекулации, но причината за това решение така и не е установена. Слуховете твърдят, че идеята била на разследващия съдия Паскуал дел Побил и на вицеконсула Хаселдън, за да остане всичко под техен контрол, да няма много свидетели и аутопсията да се извърши далеч от любопитните погледи на германските шпиони. Но може да е било и обратното. Германските шпиони имаха много по-лесен достъп до гробището, отколкото до публичните институции.
XII.
Сутринта доктор Едуардо Фернандес дел Торо стана късно. Съпругата му Фелиса знаеше, че когато се е върнал чак призори от задължително дежурство, не трябва да го буди рано, макар и после мъжът й да се сърди.
Откакто се бяха оженили преди двайсет години, се повтаряше една и съща комична сцена. Той се оплакваше, че тя трябвало да го събуди по-рано и че не можел да остава до обед в леглото. Тя, от своя страна, отговаряше, че му били нужни определени часове сън, защото в противен случай ставал невъзможен. Много обичаха тези малки безобидни кавги. Ако не спореха поне веднъж седмично, започваха да си мислят, че нещо не е наред.
Фелиса поднесе на мъжа си любимата му закуска в леглото — кафе без захар и попара от прясно мляко и хляб. Той нежно я целуна. От толкова години бяха женени, а все още се обичаха. Прекрасна гледка.
В същия момент иззвъня телефонът.
— Сигурно е спешен случай — въздъхна докторът.