— Не те оставят да си починеш, Едуардо. Ти ли си единственият съдебен лекар в цяла Андалусия?
— Срамота! Точно преди трудовия празник! Не, всъщност с декрет на Франко го преместиха на 18 юли — отбеляза лекарят леко иронично.
Фелиса го смъмри, че се шегува с такива неща. Някой можел да ги чуе. Едуардо обаче възрази, че ако и в собствения си дом не може да говори каквото си иска, работите вървят на зле.
— Точно така, на зле вървят. Какво да се прави? Знаеш… ключ на устата и толкова — обобщи Фелиса.
Тя вдигна телефона и прие съобщението. Търсеха мъжа й от кабинета на съдията. Трябвало незабавно да се яви на гробището, за да направи аутопсия. Съдебният лекар се приготви за минути и хукна натам.
Горкият, не можа дори да си дояде попарата.
XIII.
Патрулът премина по улиците на Уелва с триколката. Липсваше им само коледна звезда на покрива й, за да заприличат на Пласидо от любимия им филм на Берланга64. Отзад в багажника, увит в килим, пътуваше трупът на английския им приятел. Хулиан се стараеше по всякакъв начин да изпревари другите превозни средства и нетърпеливо поглеждаше часовника си.
— Дано да пристигнем навреме — прочете мислите му Алонсо.
— Ако на GPS-а ми имаше план на града от 1943, щеше да е съвсем друго — оплака се Хулиан.
В края на улицата видяха табела, която им показа, че вече са пристигнали на гробището. Нямаха време за губене. Амелия остана да наблюдава входа, а Хулиан и Алонсо внесоха трупа в ритуалната сграда. Ако залогът не беше толкова висок, ситуацията щеше да е направо комична. За щастие най-оживеното време за посетители беше отминало и в гробището цареше спокойствие и тишина. Как добре звучи!
Точно когато щяха да влязат във вътрешната зала за аутопсии, един човек ги спря. Беше многоуважаемият Лукас Инохоса, трето поколение гробар. Само това липсваше!
— Хей, какво правите тук?
Хулиан и Алонсо спряха с тялото на мъртвеца в ръце, без да знаят какво да правят. Инохоса разгледа внимателно навития килим и установи, че вътре има мъртвец.
— Защо носите този труп?
В този миг Амелия им се притече на помощ и набързо скалъпи обяснение:
— Добър ден, господине! Идваме да погребем баща си. Горкият почина тази сутрин.
— А килимът? Защо сте го завили в килим?
— Много го харесваше — намеси се Хулиан — и… и последната му воля беше да го погребем заедно с килима.
Не го биваше особено в лъжите. Гробарят не повярва на думите му.
— За Бога, господа! Не се прави така. Трябва да уведомите властите, да извадите смъртен акт, да направите бдение и опело… като нормалните хора.
— Така ли?… Не знаехме. Татко преди не беше умирал — смотолеви Амелия.
Алонсо и Хулиан вече не издържаха тежестта и внимателно поставиха тялото на пода.
— Това изглежда съмнително… Чакайте тук, иде повикам началника.
Лукас обаче не успя да го направи. С един юмрук Алонсо го повали на земята. Вече му беше омръзнало от напразно бръщолевене. Завлякоха гробаря и го оставиха под един кипарис. Изглеждаше сякаш си подремва на сянка. Алонсо предложи да го скрият в някой ковчег, но не беше необходимо. Нямаше скоро да дойде на себе си, а дотогава всичко щеше да е приключило. Поне така се надяваха. Сега трябваше да действат бързо.
Амелия се промъкна в залата, където приготвяха починалите, която бе потънала в пълен мрак. Опипа стената и откри ключа за осветлението. Лампата освети помещението и тогава тя видя масата за аутопсии и всички необходими инструменти, но нямаше никакъв труп. Слава богу! Младата жена излезе отвън, където я чакаха Алонсо и Хулиан.
— Къде е Джон? — попита тя.
— Спокойно! На сигурно място е — отвърна Хулиан.
Планът им беше да изчакат да докарат другия мъртвец, да откраднат трупа му и да го разменят с тялото на приятеля си. После историята на Уилям Мартин трябваше да продължи по вече известния начин. Естествено, ако не изникнеха нови изненади.
XIV.
Тялото на Джони Мелвил лежеше в погребалната катафалка на път за гробището. Щом пристигнаха, Карлитос и Еулохио, санитари с дълъг стаж зад гърба си, го извадиха с носилка и го понесоха към залата, където щеше да бъде направена аутопсията. Отвориха вратата и оставиха трупа на масата. За днес им стигаше толкова.
— Лошото е, че трябва да изчакаме съдебния лекар — с досада отбеляза Еулохио.
64
Луис Гарсия Берланга (1921–2010) е испански режисьор. През 1961 излиза на екран филмът му „Пласидо“, комедия, в която се подиграва на призива на Франко всяко испанско семейство за Коледа да приюти по един бездомник. — Б.пр.