Около четири часа по-късно пристигнаха в селото. Хулиан си помисли, че през 808 година жителите му не биха могли да си представят, че са обект на подобно специално внимание. Поселището беше малко, но не само от прости колиби, имаше си пазар и се намираше близо до замъка „Салданя“, който го закриляше.
След като огледаха набързо селото, решиха да си разпределят задачите. Хулиан щеше да се заеме с купуването на каруца и муле, а Амелия и Алонсо щяха да разпитат за Сотока, показвайки портрета му, нарисуван от Веласкес. През XXI век тази рисунка би струвала стотици хиляди евро, но през IX век стойността й не беше по-голяма от камъните по пътя.
Всички, които видяха портрета, реагираха по един и същи начин — с незабавен пристъп на страх. А после с мълчание. След като показа образа за пореден път и получи все същия ответ, Алонсо погледна загрижено Амелия.
— Познават го, но предпочитат да не говорят за него. Направи ли ти впечатление?
Тя кимна.
Когато отново се срещнаха с Хулиан, Алонсо не одобри покупката му.
— Това муле е взело-дало. Жестоко са те измамили.
— Другия път ти ще купуваш мулето, а аз ще разпитвам хората.
Амелия бързо пресече спора. Вече се свечеряваше и трябваше да пренощуват някъде на закрито, тъй като наближаваше буря. Налагаше се да потърсят странноприемница.
Намериха единствената в селото, но собственикът им отказа подслон.
— Нямам свободни стаи — отсече той.
Алонсо усети, че човекът ги лъже.
— Много хора сте настанили, а нямате нито един кон в конюшнята — му подметна той.
Стана ясно, че тук не са добре дошли. Отдалече си личеше, че са чужденци и не говорят като тукашните. Ремедал де ла Хоя обаче също не приличаше на Ню Йорк от картините на Уорхол7.
Гостилничарят ги отпрати, но им препоръча две-три къщи, в които понякога приютявали пътници.
В първата им казаха, че не са желани гости.
Във втората дори не им отвориха вратата.
Заваляха първите капки дъжд. Тогава тримата решиха да поемат към замъка, защото така или иначе щяха да се измокрят.
II.
Дъждът все повече се усилваше, когато съзряха в далечината дървена къщурка с обор.
— Да видим дали там няма да имаме повече късмет — предложи Алонсо.
Ускориха ход, доколкото мулето им позволяваше, а то не беше много. Животното бе толкова бавно, че Алонсо се запита дали няма да стигнат по-бързо пеша.
Чук, чук.
Никой не отвори вратата.
Отново потропаха.
Най-сетна вратата се открехна и се появи мазното кръгло лице на мъж на около четирийсет години.
— Какво дирите по това време?
— Подслон, добри човече — отговори Амелия.
— Това не е хан. Вървете си!
— Можем да си платим. И то добре.
— Много пари ще ви струва.
Амелия погледна Хулиан, който показа няколко монети.
— Не стига.
Хулиан извади още.
Както винаги парите отварят повече врати, отколкото добрината, и стопанинът най-сетне склони да влязат, но не изпускаше нито за миг от ръцете си един здрав камшик. Сега можаха да го видят в цял ръст. Очевидно през живота си никога не бе спазвал диета. Беше направо валчест.
— Ако сте крадци, предупреждавам ви, че знам как да се защитя.
Алонсо го погледна с пренебрежение.
— Не сме крадци, а освен това и аз искам да те предупредя нещо. Ако пак проявиш неуважение, този камшик ще ти го…
Амелия погледна строго боеца и с жест го накара да млъкне. Явно дипломатичността не бе най-силното му качество. Нуждаеха се от подслон за през нощта. Бяха подгизнали, а беше и студено. Рискуваха да хванат пневмония, преди дори да са стигнали до замъка. Моментът не беше подходящ за разправии.
Тогава от дъното на къщата дочуха слаб плач, като хленчене на дете, а после и суха кашлица.
Хулиан не пропусна тази подробност.
— Лоша кашлица.
— Дъщеря ми. Простуди се и легна болна.
Амелия видя в ситуацията възможност да направят добро, а между другото и да убедят мъжа, че заслужават да ги подслони.
— Съпругът ми знае да лекува болести.
— Дъщеря ми няма нужда от лекари. Всеки ден се молим да оздравее. Господ ще се погрижи.